Стари черги, “пеещи” каручки, алафранги, невести, шивици, богатири, змейове, шарени стомни, огнени колесници…приказки и легенди… Свързваме ги с жътварските песни, с обредите и кукерския танц, с ритуалите, чиято забравена същност ги е превърнала в елегия. Те са очарователната част от света на нашето въображение, от детските спомени, от фриволната емоция, в която странно се преплитат реалност и измислица, духовно смирение и бурни страсти.Те са и носталгия по нещо безвъзвратно отминало и съвременно усещане за неопределеното нещо, което ни липсва. Малцина са успели да проникнат там. И там са останали завинаги. Животът им е станал част от тях, превърнат в още един мит. Митът за творците от края на 10-те и началото на 20-те години. Години на ефирните символи и изживяната болка, на видимите образи от невидимите неща. Сред тях е магическият свят на художника Иван Милев. Той е в истинския смисъл на понятието рожба на своето време; на българската душевност, на една епоха, лутаща се между земята и небето, между ралото и авангарда, между делника и абсурдните илюзии, между легенди и драми.

Иван Милев е роден на 19 февруари 1897г. в Казанлък. Далеч преди да научи езика на писмото, той вече знае този на природата – на цветята, дърветата и водата, на планините и вятъра, на овцете, козите и звънчетата. От малък, заедно с песните, той навлиза в тайнството на легендите, заклинанията и ония странни обреди, които свързват човека със земята като вечен ритуал на живота. Майката, сляла обичта с тъгата, превърнала ограбеното си детство в горестен спомен за посърнали мечти, отдава на детето цялата прелест на душата си и една болезнена чувствителност към красивото.

За тридесетте си години живот Иван Милев остава неизменно свързан с две взаимнопроникващи се измерения на своето детство – страст и тъга, езическа сила и самотност, житейска философия и приказност. Събрани в едно те водят младежа с печалните очи към онова негово изкуство, което ще шокира, завладява и възторгва. То започва още от отделенията, когато дори учителите го наричат художник и се плашат от неубозданото му въображение, преминава през юношеската му изложба в Габрово, следва го на Северния фронт сред човешкото безумие и кръв, догонва го в малката стая на родопското селско училище и по хребетите на с. Горски извор , за да не му даде повече покой, за да го принуди, както казва Николай Райнов да рисува, сънувайки с отворени очи.

Създадените през 1917 и 1918г. творби “Писмо”, “Пушач на морфий”, “Изцеление”, “Музика”,”Пейзаж с лодка”, “Смъртта”, “Пролет” изненадват с изразителността на рисунката, с въздействието на образите, възбуждащи асоциации за десетки неща, които сме считали подвластни единствено на поезията и музиката. След тях идват все по-синтетичните видения като “Безсъница”, “Сибила”,”Антракт”, “Звездна мъка”, “Жалба” … – трескаво търсене на невидимото, откраднатия знак на неуловимото. Онова, което е неподвластно на четката провокира перото. Пише “Песни в проза”.

Между 9 и 12 април 1920г. открива самостоятелна изложба в Хасково. По-късно с тридесетина произрведения от тези години Иван Милев подрежда импровизирана експозиция в дома на старозагорския поет Иван Мирчев. Близостта на двамата млади творци, започнала наскоро в Габрово, достига до изпавед на художествените им терзания.

В края на лятото на 1920 г. Милев Заминава за София с мечтата за ателиетата на Художествената академия.. В павилиона сред централния софийски парк подрежда малките си творби. За начало окачва собственоръчно направения плакат с автопортрет и текст за “ първата си в столицата София декоративна художествена изложба”. Гео Милев, който открива изложбата, с типичната си яснота в преценките за художествените стойности, ще отбележи няколко дни по-късно във в. “Заря” безспорността на таланта на младия казанлъчанин. Следва възхитата на Александър Стамболийски, учудването на професорите от Академията, обичта и подръжателството на състудентите. Идват влагата гладът, стаята без подова настилка, приятелството с Илия Бешков, стотиците листи, белязани с печата на една странно богата и импулсивна индивидуалност.

Дарованието на Иван Милев не изплува просто ей така изведнъж в целия си митично ритуален художествен завършек. Очаровани от приказните метаморфози през последните пет-шест години от живота му, а и заради по-малко известните творби преди това, мнозина се изкушават да го приемат като едно пищно отприщило се чудо, оставяйки някъде встрани детските  и юношеските години, в които сред хилядите неясни и познати неща се е раждало бавно, но властно едно ново художествено усещане. Творби като “Орачът” от 1916г., “Изцеление” от 1917г., “Пролет” от 1918г. , “Пейзаж” от 1919г., “Жалба” от 1920г. и т.н. ни водят през лабиринт от овладяване на композицията, играта на линията, движението, силуета, пространството но двете измерения, хармонията на цветовете. Години, в които рисунката намира магията на мисълта отвъд разказа. Години, в които богатството на багрите се опиянява от зримостта на невидимото. Години, в които образно казано събирането и реденето на безброй стъкълца с неправилна форма се е превърнало в страст , а неспокойствието е раждало блянове без усмивка. През 1920 и 1921 година тихият но горд младеж с несменяемия пепитен костюм вече странства между небето и земята. Пред изумените погледи на професори и студенти, като под ръцете на вълшебник, се раждат нови светове от стари легенди. Орачи с неистова сила разпарят земята и все по-често черни забрадки забулят жените. А на него му остават по-малко от 6 години; шест драматично дълги и изпепеляващо кратки години…

1921г. –“Път”, “Гарванът”/проект за корина по Едгар А. По/, “Гайдарче”, “Стара улица”, “Композиция”, карикатури към сп. “Червен смях”, илюстрации към “Арена” от Ламар… Метафорите намират ключа към причудливото тайнство.

1922г. – “Балканът”, “Трънният венец на изкуството”, “Гурбетчия”, “Биволи черни,да орем”, “Пролет”, “Карнавал”, “Змейово либе”…; топла черга, скръбен размисъл за ориста на твореца, безмълвна мъка, полъхът на вятъра, лицето и душата, обичта…Лаконизмът търси богатството на внишението. Вътрешната драма и емоционалната изразителност се сливат в едно.

1923г. – “Обручение”, “Пристанала”, “Змейова сватба”, “Майчина любов” /из “Един богомилски апокриф”/, “Цигулар къща не храни”, “Мойсей”, “Разпятие”, “Циганин отвлича бяло момиче”, “Оплакване”, “Задушница”, “Богатир”, “Септември 23”, корицата за казанлъшкото списание “Кула”…; силата, страданието, надеждата, вярата, тъгата, горестта, отчаянието, черните кърпи, пресъхналите сълзи…Усещането за трагичност прониква все по-властно, драмата от легендите се слива с тази от живота. Богатството на колорита, движението на фигурите и цветните петна са в хармония с протяжния ритъм на сюжета.

     Красива студентска екскурзия до Турция, Гърция и Италия го прави най-щастливия човек. Има една рисувана приказка наречена “Венеция”.

     1924г. – “Гъдулар”, “Ключарят”, “ Овчар”, “Годеж”,”Врачуване”, “Танец”, “Болното дете”, “В църквата” …; провлачена мелодия, животът, съдбата, тъжният ритуал, играта на музиката и младостта…Жизнеността бавно се пробужда и ускорява ритъма на надеждата. Стаената меланхолична поезия потъва в плавните извивки на мелодията.

      Със своя приятел Иван Пенков работят върху сценографията на “Тоз, който получава плесници” по Л. Андреев за Народния театър

1925г. – “На нивата”, “Жътварка”, “Селяни”, “Селска мадона”, “Слънчова сватба”, “Крали Марко”, “Зимна приказка”, “Ахинора”, стенописите в Стайновата къща в Казанлък и тези в дома на Флорови в София…; земята, трудът на човека, вечната му връзка с природата, неговата святост, красотата, упованието, очарованието, тайнството на душата, божествеността на живота и хляба, светлината на ръцете… Подтиснал скръбта Иван Милев търси смисъла и силата на човешкото присъствие.

     Прави десетки рисунки към проект за паметник на Шипка.

     1926г. – “Баба Марта”, “Как бедните деца…”, “Светогорска легенда”, “Облаци-пътници”, “Черният хляб”, “Драма”, “Бежанци”, “Нашите майки все в черно ходят”, “Шуми Марица окървавена”, “Септември 1923”…; легенди, тъжни легенди , в които се оглежда животът; легенди прескачащи съзерцанието за да влязат в остро в деня на човека;  скръбта, мъката, покрусата, отчаянието… Иван Милев изживява болезнено социалната драма. Изкуството му, изпреварващо убежденията, слага край на унеса.

     Прави оформлението на кориците за сп. “Стяг” и сп. “Ек”.

Творчеството на Иван Милев през тази 1926година разкрива една нова истина. То постепенно заменя приказността с реалността и търси в нея себе си. Смъртта го спира. Малко преди това една приказка се е сбъднала; ражда му се дъщеря. Годините му са точно тридесет. Стихията на изпепеляването коригира представата за младостта.

Успял да обхване както никой друг родното, усетил чудодейната ритмика на старите предания и песни, проникнал в трепета на безименните иконописци и марангози, в звучността на причудливата форма на орнаменти и шивици, Иван Милев с езическа страст търси корена на тяхната благочестивост. С тревожно безпокойство са обсебени неговите мадони, овчари и гъдулари. Сватбата, годежът, танцът и жътвата като стари, прастари, уморени от времето ритуали, с бавно провлачено движение добиват своите очертания чрез вълшебната звучност на цветовете. Всички те водят Иван Милев, като в състояние на транс, към приказните видения, вселили се в тревогата на реалното. Той сам създава легенди, безмълвни като надеждата.

Вглъбени или носени от вихъра на въображението, демонично застинали с огромни трескави очи или пристъпящи като на свещенодействие, неговите герои носят онзи дух, който е символ на вечните ценности в човешкия живот и природата, наследени от забравените ни прадеди. Всяко движение, всеки жест, ритъм и цвят имат определен смисъл, превръщащ условността в удивителна понятност. А там някъде изцезва границата между легендата и живота. Там майката, годеницата, богатирът, жътварят, детето, бежанците … и самият той се срещат с вечността.

Проф. д-р Марин Добрев