По странните капризи на съдбата и нашата народопсихология често точно личностите, които са се грижели за почитта към творците преди тях, остават в забвение. Така е и с Васил Маринов. За малцина неговото името е все още известно. В художествения живот на Стара Загора обаче творчеството и изявите му играят важна роля. Той е обединителният център на почти всички дейности, свързани с изобразителното изкуство. Заедно с Антон Митов, Георги Евстатиев и Атанас Михов слагат началото на бъдещата градска картинна галерия. Под негово влияние започват творческия си път редица от бъдещите известни художници. И ако за творческата активност на града през първите четири десетилетия на века се говори и пише много по онова време, то в основата е Васил Маринов. За разлика от редица свои съвременници и колеги, които са родени в Стара Загора и търсят признание в столицата, той остава тук и е основен организатор на всички прояви. Творчеството му е богато и органично свързано с проявите на Дружеството на южнобългарските художници.
Роден е на 12 декември 1879 год в Стара Загора. Родителите му – Марин и Вида, са преселници от тревненските колиби и основното им занимание е градинарството. По майчина линия негов братовчед е художникът Васил Димов – основател и редактор на списание “Художествена култура”. Първите му детски рисунки са свързани с опита да илюстрира разказите на баща си за странстванията му във Влашко. След завършване на седмокласното си образование в родния град през 1897 год. постъпва с втория прием на Държавното рисувално училище в София. Учи живопис при проф. Ярослав Вешин и проф. Иван Мърквичка. Чрез тях формира отношението си към жанровата картина. През 1904 год. завършва висшия курс и е назначен за учител по рисуване в Старозагорската гимназия. Създава първите си платна, в които заявява своя интерес към пейзажа и битовата композиция. Академичните схеми са преодолени в голяма степен и е започнало освобождаването на цвета. Идеята му за подпомагане на деца, които обичат изкуството, се реализира през 1908 год., когато открива заедно с Никола Стоенчев курсове по рисуване. Създадените междувременно картини за първи път излага през 1910 год. на съвместна изложба с двамата си по-млади колеги – Димитър Гюдженов и Никола Кожухаров. Интересът към тази изложба е голям и му вдъхва творчески импулси. Рисува редица пейзажи от Стара Загора и околностите, които отново с двамата си приятели показва още през следващата година в салона на Девическата гимназия. Ранните творчески изяви и организаторска дейност му спечелват името на един от амбициозните и талантливи творци в Южна България. През 1911 год. той е сред основателите в Пловдив на Дружеството на южнобългарските художници.
С избухването на Балканската война Васил Маринов е мобилизиран. Между 1912 и 1913 год. създава множество композиции от фронта. Сред тях са “Ранен войник“, “На фронта”, “Патрулна схватка”, “В лазарета“, “Зиме на фронта“, “На Папаз тепе – из Балканската война” и т.н. През 1914 год. рисува своя живописен вариант по популярната тогава тема “Явер паша в плен“. Картините му са малки по формат и стоят определено встрани от парадната баталност. Обединява ги човешкото отношение към обикновения войник. От 1915 до 1918 год. участието му в Първата световна потвърждава художествения му възглед за войната. Изключение прави голямото, изпълнено с театрална патетика платно “Освобождаването на Македония”, което рисува през 1916 година. Създава множество картини, част от които се разпръскват из страната, а някои изгарят в пламъците при бомбандировките на София по време на Втората световна война. Сред тях са показаните през 1916 год. на самостоятелната си изложба в Стара Загора, други – през 1917год. в съвместната експозиция с Кожухаров и Гюдженов.
След войните Васил Маринов продължава педагогическата си дейност в девическата гимназия на родния град. Творческите му интереси се насочват към пасторалната сюжетност и пейзажа. Живописта му се ориентира между академичната форма, звучността на импресионизма и романтичното въздействие. Светът на платната му все по-често се населява с идиличната атмосфера на сюжети с козарчета и пастири, пренасящи дърва, селски сватби, лазаруване, розоберачки, с романтични кътчета и красива природа. Това определя основните насоки на художествения му път през следващите две десетилетия. Самостоятелната изложба, която открива през 1920 год., е своеобразен вододел между двата периода. В изложбата, наредена през 1923 год. с Евгения Илиева в малкия салон на дружество “Театър“, темата за войната е окончателно изоставена. Творческият му ентусиазъм е отново активизиран. Все по-вече го интересува светлината и звучността на цвета. Запазил е трайно носталгичните нотки и детските блянове. Работи усилено, предимно пейзажи и малки жанрови композиции. Пътува често, прави си излети и рисува Розовата долина, Мъглижкия водопад, Туловската кория, Старозагорските бани, родния град и Аязмото. През 1924 год. ги представя на самостоятелната си изложба в Стара Загора. Най-същностен и оформящ личния му стил е периодът на 30-те и началото на 40-те години. Тогава Маринов създава популярните си творби “След пране“/1930/, “Козарче“/1930/, “Пастир на водопой“/1931/, “Дървар“/1939/, “Розобер“, “На чешмата”, “Чарда”, “Пладнуване”, както и пейзажите от Стара Загора и Кавала/1941/. В тях той намира видимия образ на представата си за свое място в изкуството. В тези картини влиза все повече светлина, живописта става по-звучна, а усещането за пленер го свързва с пасторалността.
В творческата биография на Васил Маринов има десетки участия в колективни изложби в Стара Загора, Пловдив, София и т.н. Организирал е седем самостоятелни експозиции. През пролетта на 1943 год. подрежда най-представителната си персонална изложба в София. Няколко месеца по-късно заминава за Пирдоп, където на 2 август внезапно умира.

Марин Добрев