Името на Васил Димов е познато на малцина в нашето съвремие, освен на историците на изкуството. Той споделя участта на ония възрожденски личности, които, сеейки своя ентусиазъм в редица области на обществения живот, не  успяват да оставят крупно и завършено от формална гледна точка творчество. Благодарение на такива като него обаче нашето изобразително изкуство намери своите ревностни разпространители.

     Роден е на 8 ноември 1878 година в Стара Загора. През 1896 год. е приет в първия випуск на Рисувалното училище в София. Там учи живопис при проф. Иван Мърквичка

     Завръщайки се в България, Васил Димов учителства в софийските гимназии. През 1912 год. създава част от стенописите и проектите за мозаечни пана в храм-паметник “Св. Александър Невски“. Участва в разкопките на старопрестолния град през 1915 год. и има определена заслуга за тяхното художествено документиране. През 1916 год. е мобилизиран и изпратен на фронта като военен художник-кореспондент. През този период до 1918 год., а и през следващата 1919г., като военнопленник при французите, Васил Димов създава стотици рисунки, скици, ескизи и картини, разкривайки възможностите си на рисувач и живописец. Вълнуват го не толкова баталните сюжети, колкото истината за обикновения човек между окопите, телените мрежи и смъртта. Завръща се в страната и е назначен като редовен преподавател по методика на изобразителното изкуство в Художествената академия. По-късно му е възложено да завежда нейната бибилиотека и музейна сбирка.

     Редом с живописта още през първото десетилетие на века Васил Димов се отдава на научноизследователска и редакторска дейност. Занимава се с история на изкуството ихудожествена критика. От 1910 до 1914 год със свои средства започва издаването на списание “Художествена култура“, което веднага се налага като безспорно най-представителното издание за изкуство по онова време. На неговите страници се публикуват паралелно оперативна критика за изложбите и дейността на дружествата в страната, творчески портрети, материали за първите художествени галерии, сбирки и колекции , както и за художествените явления в европейското изкуство. Войната спира неговото издаване. Ще го възобнови след 1927 година. През 1915 год. пише монографичното си изследване за разкопките на Трапезица в Търново. Сътрудничи на “Учителска мисъл“, “Българска реч“, “Отечество“, “Развигор“, “Българска сбирка“ и др., а между 1925 и 1928 год. редактира списание “Школа и изкуство“. Автор е на малки книжки за живота и творчеството на Рафаело, Микеланджело, Леонардо да Винчи, Рембранд, Веласкес, както и на редица творчески портрети на Станислав Доспевски, Антон Митов, Константин Величков, Андрей Николов, Борис Денев и т.н. През 1926год. излиза и неговото “Кратко практическо ръководство по рисуване“.

     До смъртта си през 1941 год. Васил Димов създава удивително богато по мащабите си научно-публицистично творчество. В изобразителното изкуство той се установява като художник на интимния портрет, пейзажа и жанровата композиция, но онова, с което името му ще остане в в историята на българското изкуство, е заслугата му за популяризиране на художествената култура, както и приноса му в документирането на творческия живот в страната през най-драматичните му години.

Марин Добрев