Японците наричат това изкуство УКИО-Е. Понятието има десетки вариации по смисъл. През 16 век то се използва като определение за всекидневна действителност, за нрави и обичаи; през 17 век то е лиричен знак за свят на наслажденията и любовта; през 18 век означава плаващ свят или съзерцание, през 19 век – вечно променящ се свят и т.н. За Европа обаче както думата, така и самите гравюри дълго време ще бъдат словесна абстракция и шарена опаковка на екзотични стоки от една далечна и загадъчна страна. На световните изложения през 1862 година в Лондон и 1867 година в Париж старият континент учудено констатира наличието на едно непознато, силно и оригинално изкуство, създавано извън него. Към японската гравюра по това време се възбужда особен интерес у част от западноевропейската интелигенция.  „Укио-е”  бързо става култ , изпълнен с благоговение и ентусиазъм, и то най-вече сред импресионистите и постимпресионистите – Дега, Моне, Писаро, Мане, Гоген , Ван Гог, Уистлер и т.н. В творчеството на мнозина от тях се проявява неговото влияние /само Ван Гог създава редица свои живописни вариации по гравюри на Хирошиге/.  За жалост Европа  проявява интерес към японската многоцветна гравюра през последните четири десетилетия на 19 век, т.е. по време на нейния залез.

Същинското развитие на „Укио-е” е пряко свързано с историята на Япония. През 1603 година  Токугава Иеясу става шогун – военен управител на империята и установява последната за страната диктатура на самураите. Императорът и неговият двор са като в затвор  в старата столица Киото. Новата е вече Едо /съвременно Токио/. След 1639 година Япония се самоизолира от света. И противно на общоприетата логика тогава започва бързото й икономическо развитие: скок на занаятите, ръст на вътрешната търговия, възникване на нови градове, издигане самосъзнанието на третото съсловие, активизиране на националната култура. Известната в средновековието гравюра на дърво се възражда. Демократичният й характер – възможността да съобщава, да приканва, да рекламира, да се отпечатва в голям тираж, лесен дъстъп и т.н. я извежда като водещо  изкуство редом с театъра и поезията, с които тя е особено здраво свързана.

Изкуството на ксилографията /гравюрата на дърво/ навлиза в Япония, заедно с будизма  през 7 век като средство за илюстриране на будиски текстове. Началото на нейното възраждане се отнася към 40-те години на 17 век. В голяма степен то е свързано с името на Хисикава Моронобу /1618-1694/, станал известен със сюжетите си от градския живот. След него идват творци като Тори Киенобу /1664-1729/, Окумура Масанобу /1686-1764/, Тори Киемасу I /1694-1716/ и т.н. Гравюрите са все още черо-бели. През 1673 година се появява Тане – ръчното оцветяване, а три десетилетия по-късно и многоцветната гравюра. По това време се утвърждават основните принципи на нейното създаване и разпространение. Появата на всяка гравюра е свързана с четири отделни личности – художник, гравьор, печатар и издател.  Последният, чиято мисия е особено важна, определя темата и избира за конкретната работа другите трима. Художникът изготвя рисунката /сита е/ с туш върху тънка хартия. Гравьорът я прехвърля върху предварително подготвената дървена плоскост /за целта се използва основно високопланинската вишна, а понякога – кипариса или магнолията/ и с широк набор от резци издълбава онези части от повърхността, които ще останат без цвят. За всеки цвят се прави отделна гравирана дъска, т.е. ако за гравюрата са нужни 20 цвята то трябват съответно 20 дъски /към края на 18 век броят на цветовете достига 30/. Деликатната работа на печатаря е в последователното отпечатване и напасването на всяка от тях върху ръчно изготвена японска хартия /васи/. Издателят приема всеки отпечатък и негова е дейността по разпространението. Независимо от виртуозната и определяща крайния вид на всяка творба работа, имената на гравьорите и печатарите,  остават неизвестни /сред малкото гравьори, за които хрониките са запазили спомен е Цутая Дзюсабуро –  приятел на Утамаро/. Традиционно в началото се отпечатват около двеста гравюри от всяка творба, а при повишен интерес бройката може да достигне до няколко хиляди. Само в Едо, Киото и Осака в началото на 18 век има около 300 – та магазинчета за продажба на гравюри. Укио-е се проявява в три направления – илюстриране на книги, издаване на албуми със серия от гравюри и отделни отпечатъци. Огромен тласък по това време получава светската литература и книгопечатането.

С първите десетилетия на 18 век е свързан и първият голям разцвет на Укио-е. Определяща роля в него има творчеството на Судзуки Харунобу /1725-1770/, който колоритно обогатява гравюрата, въвеждайки до 7-8 дъски за линия и цвят, и придавайки нов поетичен смисъл на сюжетите от бита, на темите за красивите куртизанки и любовните сцени. Към идеята за изящните момичета  от т.н. „весели квартали” неговият последовател Тори Киенага  /1752-1815/ ще прибави елементи на психологически анализ. Появата на Китагава Утамаро /1753-1806/ внася в света на гравюрата особената изразителност и лиричност на линията, както и т.н. умение „да среш мига” за идиличните състояния и портрети.            С таланта и нововъвединията на Тьосюсай Шараку /18век/ е свързано едно принципно ново, експресивно отношение към портрета в японското изкуство, което го утвърждава сред най-значимите майстори на портрети на актьори в роля /Шараку е и актьор в театъра „но”/. Той и Тойокуни Утагава I /1769-1825/ налагат ново съдържание в листите, свързани с театъра. Театрите Кабуки и Но са успели вече да привлекат всички в страната. Един съвременен писател пише за това : „ На актьорите се покланят като на идоли и никога не престават да ги обожават. Сега не пиесите имитират обществото, а обществото подражава на пиесите…”. Възпроизвеждането на някои сцени, както и създаването на портрети на известни актьори оформят жанра Якусее, който заема централно място в творчеството на цяла плеяда художници. Гравюрата бързо става огледало на всекидневния живот в Япония. В което и сюжетно направление да творят художниците – театър, красавици, забележителности, самураи, майчина обич, сказания, празници / това е част от жанровото многообразие/, те винаги въвеждат зрителя в сферата на човешките чувства и преживявания, разкривайки ги или в лирико-поетичен, или в драматично-експресивен план. През втората половина на 18 век в японското изкуство се утвърждават стотици майстори на окио-е. Сред тях свое място заемат художници като: Кацукава Сюнсей /1762-1819/, Кунисада Утагава – Тойокуни III /1786-1865/, Кейсай Масаьоши /1764-1824/, Тори Киемицу /1735-1785/, Утагава Тоьохару /1735-1814/ и т.н.

В края на 18 и през първата половина на 19 век в японското изкуство се появява  Кацушика Хокусай /1760-1849/, а след него и Андо Хирошиге /1797-1858/ – оформили окончателно облика на Укио е  и достигнали неговия връх. В тяхното творчество жанровете в гравюра  се обогатяват най-вече с пейзажните серии /така популярни сега в света/, а фигурите, линията и цветът достигат до най-значимата си изразителност. Основната роля за това е на Хокусай. С умението си в линия, цвят и композиция да намира хармония между преклонението си към природата и труда на обикновения човек той, още приживе, се утвърждава като безспорен майстор в японското изкуство. Като автор на хиляди гравюри с пейзажи /сред които стотиците листи от сериите с вулкана Фуджи/, илюстрации на книги, албуми, наръчници и календари Хокусай достига до най-същинските художествени измерения на Укио-е. Неговият следовник Хирошиге се посвещава на различните състояния на природата и присъствието на човека в нея. Произведенията му и особено серията „53 спирки по пътя Токайдо” /1833-34г/ добиват заслужена популярност с поетичното си въздействие. Не са редки случаите, при които уменията на двама художника се събират в създаването на сложни композиции както при знаменитата поредица на  Хирошиге и Тойокуни III „Сказание за принц Генджи”. Със своята широта на възгледа за изкуството и естетически принципи, с особената си гледна точка, с изразителната си линия и чувство за хармония творчеството на Хокусай и Хирошиге в най-голяма степен възбужда интереса на европейските художници през втората половина на 19 век.

През 1842г. е издаден указ, забраняващ  създаването на гравюри със сюжети от т.н. развлекателни жанрове и използването на повече от седем дъски /т.е. седем цвята/. Сред позволените е този на пейзажа, който се утвърждава и като основен жанр в гравюрата през този период. Той обаче постепенно загубва диханието и чувствеността, към които десетилетия Хокусай и Хирошиге го водят. С това започва залеза на Укио-е.

Японските художници не рисуват непосредствено от натура. Те създават върху листа нов изменен свят, където господства идеята за подобие на всичко и законът за цялостното съобразяване с мисълта за непрекъснато движение на обкръжаващия ни свят. Линията в него е най-голямото вълшебство на японската гравюра. Тя е носител и на конструктивните и на емоционалните  качества на творбата. Има една древна източна мъдрост : „Не разбира изкуството този, който не умее да чете линията“. При това в японското изкуство линията не толкова изобразява предмета, колкото разказва за него и предава видимия образ на невидимото в него. Отсъствието на каквато и да е случайност, от избора на детайл до цвят и тон, изисква пълно потапяне в произведението. Това е и голямата цел на майсторите на Укио е. Задължително условие е да се извърви пътя от повърхностната развлекателност до философските мисли и обобщения за човека и природата.
Укио-е дава възможноста да се проникне в причудливия свят на едно изкуство, родено от многовековните традиции на Япония, внесло дихание и живот в света на естетическите условности, разширило по неповторим начин пределите на художественото възприемане на света.
Марин Добрев