Цветана Щилянова /1903 – 1994/

Тя е сред малкото майстори на пастела, но не е популярна. Организирала е четири самостоятелни изложби, но признанието за тях остава само по страниците на списанията и вестниците от 30-те години.  Малко художествени галерии притежават нейни произведения, а и голяма част от творчеството й е в чужбина. Посвещава се на портрета и в този жанр е нейното място в българската живопис през 20 век.

Цветана Щилянова е родена на 18 април /1 май н.с./ 1903 година в Казанлък. Едва четиринадесетгодишна кандидатства и постъпва в Държавното рисувално училище. Между 1917 и 1922 г. учи в ателието на проф. Цено Тодоров. През следващите три години рисува множество портрети с молив и сангин на свои близки и приятели, както и няколко автопортрета.  Пристрастието й към търсенето на физическото и духовното сходство личи във всеки следващ лист. В изразителността на рисунката, моделиращата мека сянка, ракурса, очите, плъзгането на веждите, линията на устните и т.н. тя намира своята характеристика за личностите, които рисува. Не случайно тя портретува през този ранен период хора, които познава добре и може да съизмерва представата си за тях. Паралелно с това нахвърля с

молив и акварел няколко композиции с приказни и митични сюжети. През 1925 година продължава следването си в Академията, но този път основните й занимания по живопис са при проф.Димитър Гюдженов. Тя е в един курс със  Стоян Сотиров и бургаския художник Петко Задгорски. Десетки листи /някои от тях показани за първи път в галерия “Сезони” през м. март 2009г/ и живописни творби показват все по-задълбочаващия се интерес към портрета. В проявеното вече отношение към митовете и легендите / Орфей и Евридика, Прометей, Бяла приказка, Видение и др./ през този период се прокрадват нотки на модния по това време символизъм. Оформя отношението си към учението на Дънов.  Дипломира се през 1928 година и веднага участва във Втората обща изложба на художниците в България. През следващата 1929 година приема предложението на сестра си Роза и нейния съпруг /и двамата – музиканти/ и заминава с тях за Париж. Тук тя посвещава голяма част от времето на Лувъра и изложбените зали. За да открие своите уроци от живописта на старите майстори, тя прави копия на творби от Холбайн, Рембранд, Халс, Рубенс.  Тази и следващата 1930 година са белязани

със знака на самоизучаването – създава поредица от автопортрети, в които с възможностите на молива обогатява ролята на светлината и сянката, движението на главата и мимиката. Тази характерна за нея мекота на моделиращата сянка я доближава все по-осезаемо към изразителността на техниката на сухия пастел. В нея тя открива най-същностен изразител на художественото си мислене, а очевидно е и влиянието на майсторите на пастела, чиито творби изучава в музеите на Париж. Там окончателно се събират двете пристрастия – портретът и пастелът, които по-късно определят и нейното място в българската живопис. Към тях ще се прибави и отношението към натюрмортите с цветя. През четирите години на престоя във френската столица Цветана Щилянова създава десетки живописни творби, голямата част от които са откупени. Признание за таланта й е и участието на творбата й „Майка ми“ в Пролетния салон в Гран Пале през 1933 година. В България се завръща с множество рисунки на сестра си, на артисти от нейния кръг – пианисти, цигулари, виолончелисти,  и разбира се – автопортрети. От значения за бъдещото й творчество са пътуванията  до Виена и Прага.

Включването на Цветана Щилянова в художествения живот на София е свързано с Дружество „Съвременно изкуство“, в чиито изложби тя показва своите произведения, както и в общите изяви на жените художнички. Следващите години /1935-1942/ са особено важни за творчеството й. Това е периодът на същинската изява на дарованието

й на портретист и майстор на пастела. В тези произведения тя разкрива умението си да намира за всеки конкретен модел най-типичната поза, светлина, колорит и чрез тях да подготви възприемането на лицето, в което  да изяви психологическия си анализ за личността. Използва тонирана пастелна хартия, която в повечето случаи играе съществена роля за пространство и живописното възприемане на портрета, отхвърля всякакви допълнителни аксесоари и отдава цялото си внимание на излъчването, което носи портретуваният.  В творбите от този период, някак странно и  в същото време убедително, се съчетават официалност и непринуденост, красота и богата душевност, изразителен рисунък и лирична живопис.    Създадените през 1936 година „Дамски портрет в бяло“, Портрет на Е.К.“ и „Автопортрет“ са характерен пример за утвърдената й лична позиция като портретист. Следват произведения като „Портрет на проф. Джуджев“ /1937/, „Портрет на момиче“ и „Дамски портрет“ /1938/ и прочувствените „Момиче с шапка“, „Портрет на Найда Набодкова“, „Момиче с банани“ /1939/, „Елка“, „Дамски портрет с воал“ /1940/ и т.н., които й определят по достойнство значимо място в българския пастелен портрет на това време. В това отношение  нейното творчество  най-често сравнява с изкуството на Руска Маринова.

Спорадичните връзки на Цветана Щилянова с дамската част от царското семейство определя драмата на нейното присъствие в изкуството през втората половина на века. Студеното отношение на официалната критика след 1944 година към „салонната“ й живопис я кара да запази достойнство, като се оттегли от художествени изяви. Продължава да рисува портрети, но основно на свои близки и познати, без да ги показва на изложби. Създава множество натюрморти с цветя – нарциси, рози, хризантеми, люляк, карамфили и т.н., като предпочитаната техника е тази на маслените бои. Едва в началото на 60-те години тя пряви опит да се върне активно в художествения живот с един портрет на Васил Левски /1960/, който петнадесет години по-късно е публикуван в книгата на Жечко Попов „Васил Левски в българското изобразително изкуство“. И отново мълчание. А иначе по това време Щилянова създава няколко външно традиционни, но интересни с психологическия си анализ портрети. Сред тях са тези на майстора на шаржа Александър Божинов, на известния сценограф Александър Миленков, на писателя Димитър Полянов и др. Участва в няколко Общи художествени изложби. Желанието й да стопи донякъде негативизма към нейното творчеството е за сметка на артистичността, на непренудеността на въздействието и емоцията. Отново се затваря за външния свят.

В малкото известни творби от 70-те и 80-те години се прокрадват все по-често нотки на сантименталност. Силните години на творчеството й са останали безвъзвратно в миналото.  За последните две поколения художници нейното име е непознато.Умира през 1994 година в София.

Приживе произведения на Цветана Щилянова са показвани във Франция, Германия, Гърция, Австрия, Сърбия. Нейни картини притежават Националната художествена галерия, Софийска градска художествена галерия, галериите на Стара Загора, Казанлък, Пловдив, Кърджали, и основно частни сбирки в страната и чужбина.

Проф. д-р Марин Добрев