Петър Славов /1908 – 1988/

Знаят го художниците от неговото поколение. Името му е Петър Славов. Наричат го Кера /използва майчиното си име за псевдоним/. Картините му със своята специфична насоченост рядко са били търсени за украса. В наше време – също. Житейската му философия стои над изкушенията за популярност, при все че повече от десетилетие е свързан с ръководството на две от основните гилдии на художниците в страната.

Роден е на 17 септември 1908 год. в старозагорското село Трънково. От най-ранното си детство ще запомни красивите тъкани и везма, излизащи под ръцете на майка му и сестрите му. През 1923 год.

постъпва в Мъжката гимназия на Стара Загора. Тук, с посещенията му из изложбите на Васил Маринов, Евгения Илиева, Александър Мутафов и лекциите, които изнася през м. март 1924год. проф. Антон Митов, интересът му към изобразителното изкуство придобива по–ясни измерения. Пак по това време драмата на политическите събития формира социалния му възглед към реалностите в страната. Гимназиалното си образование завършва в Асеновградската гимназия през 1928 год. Заминава за София, където в продължение на две години работи за да се издържа. През есента на 1931 год. е приет в Художествената академия. Постъпва в специалността “обща декорация и графика” при проф. Васил Захариев. Силно влияние върху творческия му възглед оказват изложбите на “Новите художници”. Политическите пристрастия и карикатурите, които публикува по време на следването, му създават немалко проблеми. При завършването на Академията през 1935 год. очакванията на неговите преподаватели са свързани с изявите му в областта на графиката. Последвалите назначения в провинцията и липсата на графична база обаче го насочват към акварела, а не след дълго – и към маслената живопис.

През 1937 год. е учител по рисуване в с.Гайтанино. Скоро след това идва назначение в гимназията на Разлог. От този период са ранните произведения, в които маркира двете основни направления на бъдещото си изкуство – пейзажа и жанровата композиция. По-късно те най-често ще се припокриват в темата за улицата. След кратко пребиваване в Банско Петър Славов е назначен за преподавател по изобразително изкуство в Карловската смесена гимназия. През двете години, прекарани там, той създава най-значимите живописни произведения от първия си творчески период. От 1942 год. са картините му “Карлово”, “Панаир”, “Край Асеновград” и др., които за дълго определят спецификата на мястото му в българското изкуство. В тях приглушената живопис и тънка гротескност са израз на изострения му социален възглед за града. Там той събира усещането си за драма, глъч, суета, контрасти, безгрижие и отчужденост. С тези платна участва като гост в организираните от Дружество на Новите художници изложби в София. По това време се включва активно в дейността на Дружеството на южнобългарските художници в Пловдив, а само след две години става и негов председател.

През 1943 год. се премества в Пловдив. Назначен е за учител в Девическата гимназия. Творческата му енергия е завидна. Пътува из околните градчета и скицниците му са пълни с моливни сюжети,

много повече, отколкото може да реализира в живопис. За него предизвикателството е свързано с прозаичните пространства на градската среда – улици, фабрики, жп-депа и т.н. От 1944 год. излиза на свободна практика.Двете му основни занимания са живописта и организиране изявите на южнобългарските художници. През 1947 год. се установява в София. Избран е за отговорен секретар на

СБХ. Събитията около т.н. революционен патос и декларативността не го подминават. Относително бързо се променят специфичната му изразителност и въздействие. Живописта му става по-интензивна и експресивна. За няколко години политическо- творческата му възбуда стихва и той окончателно се отдава на пристрастието си към градския пейзаж. Както сам го определя, започнал е вторият период в неговото творчество.

Между 1953 и 1956г. Петър Славов е председател на Творческия фонд на СБХ. През тези години той служебно пътува три пъти до Чехия. Множеството срещи с колеги и изложби, посещенията из залите на Пражката галерия слагат видим отпечатък върху творчеството му. Четката става по-свободна , а

живописта му по-артистична. Разширяващият се поглед върху художествените процеси в Централна и Западна Европа провокират по-емоционалната изява на качествата, които притежава. Картините му от Прага и Будапеща през 50-те и тези от Дрезден през 60-те са ясен знак за осезаема промяна. Дори пейзажите от родното Трънково и Стара Загора носят коренно различно въздействие от тези преди десетилетие. В платната му влиза много светлина и въздух. Песимистичните нотки отпреди са окончателно разсеяни.Участва във всички национални изложби, но за самостоятелна счита, че е рано. През 70-те години като че ли навлиза във втората си младост. Това е второто му най-активно десетилетие. Пътува много – през 1970г. – за Франция, 1971г. – за Русия, Литва и Естония, 1972г. – за Югославия, 1974г. – за Италия и Франция. Визуалната достоверност все по-малко го интересува. Вълнува го улавянето на специфичната атмосфера за всяко място, което е посетил – Драгалевци, София, Пловдив, Стара Загора, Прага, Талин, Париж, Дубровник, Трънково или Девня, всяко със своя вътрешен ритъм и живот. Картините му подкупват с почти ескизната си естественост и недоизказаност.

Те не впечатляват с красотата на избрания сюжет, а още по-малко с “благата за очите” маниерна живопис. В това е причината десетилетия наред творчеството му да остава встрани от многократно тиражираните картички, календари, албуми и т.н. Дори при откриване на първата му самостоятелна изложба през 1976 год. в София и Стара Загора по-младите просто не знаеха за него, а тези от неговото поколение с учудване откриха, че не е престанал да рисува. А той продължи и нататък. Твърде помъдрял, за да иска някому да се хареса, през 1980 год. той започна един своеобразен цикъл от малки по размер творби. С тях, като че ли извадени от Шагаловото въображение, влезе във вихъра на метафорите за човешката същност. Това пътуване между Библията и цирка той нарече “Гротеска”. Като по стълбата на Яков, там щъкаме всички ние, най-често, без да знаем закъде. След това идва отново спокойствието на пейзажите с далечна гледна точка. Сребристи пейзажи на светлината.

Петър Славов почина през 1988-ма , на осемдесетгодишна възраст. След него останаха картините. Голямата част от тях сега се намират във фондовете на НХГ, Националния военно-исторически музей, и в галериите на Стара Загора, Пловдив, Карлово, Русе, Варна, Търговище…

Проф. д-р Марин Добрев