Петко Клисуров /1865 – 1933/
Той е от онези млади художници, с които свързваме първите стъпки на българското изобразително изкуство през 80-те и 90-те години на 19 век. За някои е типичен представител на битовизма. За други той е най-педантичният професор в цялата 110 годишна история на Художествената академия. За трети живописта му е точно, но безжизнено копиране на натурата. Награждаван е с много медали, но картините му са малко и отдавна погълнати от забвението.За мнозинството името му е просто непознато.
Петко Клисуров е роден на 29 юни 1865г. в град Казанлък. Родът му е от Клисура и след кърджалийските безчинствата пред 1802г. бяга в Казанлък, слагайки началото на т.н. Новенска махала. Носи фамилията Касърови, която в юношеските години променя в чест на града, в който са корените на семейството. Учи в Казанлък и завършва Пловдивската гимназия. За кратко е учител в пазарджишкото село Ветрен, а след това и в Стара Загора. Мечтата му да стане художник се сбъдва през 1884г. Тогава той получава от Румелийската дирекция на народното просвещение 400 лева, с които заминава да следва в Италия. Установява се във Флоренция. Три години учи в Кралския институт за изящни изкуства. Строгата дисциплина и ортодоксалното изискване за абсолютно точно копиране на натурата е условието, което той трябва да приеме. За Петко Клисуров това ще се утвърди като основен възглед за изкуството. Няколкото съхранени етюда с креда и въглен по „Давид” на Микеланджело и картината „Бакхус” на Джовани Сансовино са показателни. Качествата на младия българин са оценени по достойнство. Малцина са успявали за три години да получат четири сребърни медала за отличие. През 1887г. постъпва и в частното ателие на прочутия по него време проф. Джузепе Чаранфи. От този период са съхранени само няколко академични етюда на мъже, но които дават ясна представа защо флорентинските му преподаватели са оценявали високо неговата дарба.
В края на 1888 г. Петко Клисуров се завръща в България. През следващото десетилетие, както повечето свои колеги, е гимназиален учител по рисуване в Казанлък, Сливен, Варна, Пловдив и София. Създава портрети на свои близки, сред които известният „Жената на художника” /1989г./. Рисува няколко жанрови композиции и натюрморти. В тях той отстоява убеждението си, че изкуството трябва максимално точно да пресъздава онова, които очите ни виждат. Творбите му се отличават с професионална вещина в техниката, но в известна степен са безжизнени и лишени от психологизъм. Липсва им оная атмосфера, с която картините на съвременниците му Антон Митов, Иван Мърквичка, Иван Ангелов и Ярослав Вешин утвърждават спецификата на портретния жанр и битовата композиция през този период. В това е донякъде причината по-възторжено да се възприемат натюрмортите му с цветя и плодове, отколкото официалните му портрети. Тъй или иначе с тези си произведения Петко Клисуров участва в първите български колективни изложби. През 1890г. в пловдивската библиотека подреждат изложба с негови творби и картини на Антон Митов. Представянето му на Пловдивското изложение през 1892г. е удостоено със сребърен медал. Появява се и интересът му към приложните изкуства. Прави стъклописи за Синодалната палата в София, а един от проектите му за килим е награден на Международното изложение в Париж през 1901г.
През 1898г. създава един от най-психологически изразителните си портрети – собствения. На следващата година Петко Клисуров е поканен за хоноруван, а от 1911 до 1920г. е редовен преподавател по рисуване на гипсови модели в Държавното рисувално училище / бъдещата Художествена академия/ в София. Тук като педагог той строго съблюдава флорентинския академичен принцип за максимална оптическа точност на рисуваното. За този негов пословичен педантизъм и консерватизъм някои от студентите му по-късно ще отбележат добронамерено, че имал и своя добра страна – формиране на сериозно отношение към изучаване на натурата. По този повод Чудомир си спомня: „Когато завършихме Академията… и се запитахме кой от професорите най-вече ни е научил да можем що-годе да рисуваме и да се развиваме системно и упорито, единодушно признавахме, че това е професор Клисуров”.
През първото десетилетие на 20 век Петко Клисуров създава най-популярните си по онова време творби “Над илюстрацията” /1902/, “Децата на художника”/1905/ и “Дръндар” /1906/. Те са в типичния за поколението му битов жанр и провокиращи с естествеността си. През следващите години творчеството му е поделено между официалния портрет и натюрморта. Със своята преднамереност и „аристократична” студенина „Портрет на д-р Русева” се вписва сред типичните салонни изображения в жанра. Поредицата от камерни по размер творби /цветя и композиции от плодове/, които рисува най-често, разкриват дългогодишното му пристрастие към натюрмортите на малките холандци от 17 век.
След напускане на преподавателската си дейност в Академията през 1920г. Петко Клисуров бързо се изолира от творческия живот в столицата. Създава немалко камерни по размер натюрморти с плодове и цветя и пейзажи, но в голямата си част -безинтересни като сюжет и вяли като живопис. Възгледът му за мисията на изкуството вече драстично се разминава с художествените процеси в страната. Участията му в международните изложби в Белград и Сен Луи /1904/, в Брюксел /1905/ и Лондон /1907/; удостояването му с руските ордени “Станислав” и “Св. Александър” – V ст. вече са забравени.
Петко Клисуров умира на 13 май 1933 година. Противоречив, консервативен и белязян със знака на най-натуралистично-академичния следосвобожденски художник, той е сред личностите, които съдбата е избрала да направят първите крачки на новото българско изкуство.
Негови произведения притежават НХГ, СГХГ, градските галерии на Казанлък, Стара Загора, Пловдив.
Марин Добрев