Ненко Балкански /1907 – 1977/
Изкуството на Ненко Балкански влезе в културния живот на българина като очаквано и естествено проявление на народностния дух. То бе част от него още през 30-те години на миналия век и остана такова, формирайки у поколения истинската представа за художника на народа, далеч преди да започне изписването на званието пред името му. В него няма впечатляващ артистизъм, нито пък изключителни сюжети. То просто изразява мисленето и чувствата на българина в образи. То носи бремето на мъката и красотата на природата, делничния живот на човека и празника на душата му.
Животът на Ненко Балкански бе такъв, какъвто го откриваме и в неговите произведения – от 
първото до последното, от образа на майката и бащата до незавършения автопортрет. Творчеството му бе негова биография, огледало на две епохи и неделима част от устрема на едно поколение художници, търсещи истинските измерения на българското изкуство.
Роден е на 20 септември 1907г. в Казанлък. Тръгвайки от тук след осемнайсет години към ателиетата на Художествената академия и към мразовитите мансарди на София, той носи оформената си представа за света, която ще трябва да пресъздава. Натам го тласкат не приказните миражи за фриволната свобода на художника, а изстраданите копнежи на будното момче, търсещо тайната на изкуството. Когато през 1930 година завършва Академията и представя първите си самостоятелни платна, то те са колкото чужди на академичната форма, толкова и на модните еклектични вариации, но пък така сходни с естетическата ориентация на групата млади живописци, скулптори и графици, които по-късно оформят с таланта си едно от най-значимите явления в 
историята на българското изкуство. През същата тази 1930г. реди първата си самостоятелна изложба в Казанлък и представя свои творби в няколко колективни изложби в София. Още тогава Ненко Балкански изявява влечението си към сложния духовен свят на човека, към неговото битие. Търсейки в социален план проявленията на своите герои, той веднага се озовава в предните редици на творческата интелигенция.
През 30-те години Ненко Балкански разкрива възгледа си за същността на психологическия портрет, създавайки цяла галерия от живописни изображения, сред които тези на Васил Иванов, Златю Бояджиев, сестрата на художника и т.н., оформя трайното си пристрастие към пейзажа, натюрморта и интериора. Признанието за дарованието му е споделено между публика, колеги и критика. Скоро то идва и от чужбина. Картината “През прозореца” е удостоена със златен медал на изложението в Париж през 1937 година. Но онова, с което художникът най-ярко разкрива своите възможности и естествената си връзка със съдбата на народа, са композициите “Семейство” /1936г./, “Работническо семейство” /1937/ и “Във вагон 3-та класа”/1938/ – творби, чиято художествена и психологическа значимост ги нареди сред най-забележителните постижения на българската живопис през тази епоха.
След специализацията си в Париж, Рим, Флоренция, Берлин и Мюнхен между 1939 и 1940г. Ненко 
Балкански се завръща не само с признанието на един от изтъкнатите майстори на българската живопис, но и със стремежа за по-дълбока изразителност. Пъстрият художествен живот на Европа го среща със стотици изумителни творци и техните произведения, но именно те утвърждават убеждението му за ролята на националния дух в изкуството на живописеца, търсещ естествения израз на отношението към света на обикновения човек, към истината за неговата вътрешна драма. С тези си вълнения Ненко Балкански се отнася и към натюрморта, и към пейзажа. В тях, без прякото участие на човека, той търси и по своемо открива трепета и интимната топлина на неговото присъствие. “Натюрморт с китара” /1940-42/, “Прозорец”/1941/, “Интериор със стол и чесън” са само част от десетките произведения, в които това предизвикателство има водещо начало. Творбите от 40-те и 50-те години са логично продължение на онзи му младежки възглед, който го отвежда в Художествената академия. Пейзажите от Балчик и Каварна, от Княжево и Казанлък, портретите на Валеска, Митко, Лиляна, на момчето с китара и т.н. придобиха с времето не само голяма популярност, но и влязоха в представата ни като 
неотменна част от ярките уроци за силата на внушението, за вътрешното богатство на обикновенните неща, за смисъла на понятието “човечност” в изкуството.
През следващите две десетилетия творческата енергия на Ненко Балкански не само че не намалява, но дори и участията му във всички колективни и общи художествени изложби нямаха шанса да срещнат публиката с десетките забележителни произведения, които създаде тогава /много от тях бяха показани в ретроспективни изложби след смъртта му 1977г./. Любовта му към пейзажа и натюрморта, към портрета и интериора, топлината и особената патриархална атмосфера, с които ги обгръщаше, водеше ръката му от платно към платно и с юношеска страст търсеше непринудения зрим образ на своите вълнения. В това негово кафяво – охрово или сребристо зелено се събират одухотвореност и топлота, подкупваща естественост и обаяние, жизненост и мъдрост…Чрез тях особено естетическо излъчване
придобиват открехнатата провиснала стара врата, изсушените риби върху масата, уморената в ъгъла на стаята светлина, изоставения двор, грохналите дървета, дремещите в жегата скали, малките криви улици от покрайнините…/През 1972г. получава наградата за живопис на Кан сюр мер за натюрморт/. А заедно с това и притихналите в мислите или делничните си занимания жени /”Жена с кафе”, “Домакиня”, “Уморена жена” , “Лиляна”/, портретите на близки и приятели /”Портрет на Димитър Арсениев”, “Серафим Северняк”, “Портрет на Димитър Методиев”/, образите на исторически личности /”Кольо Фичето”, “Христо Ботев”/ и отново пейзажи, портрети, натюрморти и няколко автопортрета, които маркират жизнения път, а са всъщност безмилостно огледало на душата.
Години след години, десетилетия наред този художник, запазил юношеските копнежи по тайнството на живописта, неусетно се превръща в майстор, в учител, в школа за разкриване на 
истините в изкуството и живота, сливайки ги под знака на човечността. На стотиците художници, преминали през професорското му ателие в Академията, той завеща уроците и любовта си. Монографиите за Дечко Узунов и Мара Георгиева, както и десетките студии за българското изкуство, които написа, са не толкова документ за времето или критически анализ, колкото споделена мъдрост за реверанса пред таланта на твореца. Той завеща на родния си град десетки платна, но преди всичко дари духовната съкровищница на България с очарованието на обичта в своите картини. Приживе получи най-истинската награда – обичта на три поколения.