Неговият живот е сред типичните примери за това, как в началото на 20-я век провинцията може бавно и безвъзвратно да размие таланта на един творец. Той има завидното за края на 19 век художествено образование в Италия. Предричат му високи творчески успехи. Спокойствието на училищния живот и провинциалните нрави по онова време, семейството, а и най-вече съзерцателно-меланхоличния му характер го отдалечават от активността на културните събития. Забравен е десетилетия преди да почине.

Захари Желев е роден на 19 февруари 1868 в Казанлък. През 1877 година баща му Митю е прострелян от башибозуци и умира, а след това епидемия покосява и майката Мина, оставяйки

четири сирачета. Захари и една от сестрите му – Тота, са отгледани от леля им Стояна в Куленската махала. Благодарение на единствиния изследовател на Захари Желев – Димитър Чорбаджийски Чудомир се знае, че в близост до тяхната къща е бил временно настанен високопоставеният руски офицер Григорий Бадаревски, който узнавайки за съдбата на тези деца, ги изпраща при свои роднини в Одеса. Там Захари учи в реалното училище и оформя своя инетерес към изобразителното изкуство. Скоро това му пристрастие надхвърля обичайните детски занимания и се оформя като сериозна цел. През 1882г. получава документ за добър успех от „Рисувалната школа на дружеството за изящни изкуства“ в Одеса. През есента на 1884г. се завръща със сестра си в родния град. Продължава образованието си в Казанлъшкото педагогическо училище. За да се издържа, през следващите шест години е принуден да чиракува като дърводелец. Междувременно участва като доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г.

При завършването на Педагогическото училище през 1890 г. той е поканен за преподавател в Стара Загора /тогава по традиция кметовете от страната подбират учители/. През 1891г. се премества в Пловдив. На Изложението през 1892г. представя своя творба, която не само е забелязана, но и му носи държавна стипендия /150 лева месечно/ за следване в Италия. Така Захари Желев попада в Торинската художествена академия, където учи живопис в ателието на един от най-известните художници и педагози – професор Джакомо Гроссо. Тук се среща с талантливите си колеги Георги Митов и Драган Данаилов. Още с ранните си етюди и цветни задачи спечелва благоразположението на своя преподавател. Всяка от годините му на следване е белязана с различни по форма отличия, сред които и бронзов медал за 1895г. Няколкото съхранявани в Казанлъшката художествена галерия етюди на глави и голи тела от тези години са красноречиво основание за големите надежди, които му възлага Джакомо Гроссо. Роден живописец, овладян рисунък, изявено усещане за пластика, светлина и пространство – това са неизменните оценки за тези творби. Три десетилетия по-късно негови етюди са стояли все още в залите на Торинската академия сред примерите за отлично завършени живописни задачи. Мнозина от италианските му състуденти ще го помнят и ще питат за него дори след половин век. През 1898г. завършва Академията. Тогава той създава живописния си автопортрет, който и досега се счита за най-значимото му и представящо го произведение. След завръщането в България е назначен за преподавател по рисуване в Шумен, където остава през следващите осем години. Тук утвърждава пристрастието си към портрета, рисувайки свои близки и колеги. Липсата на активен културен живот и общност на художници го обезсърчава.

През 1906г. се установява в Казанлък, но и тук не намира своята представа за творческа атмосфера. А иначе това е времето, когато в този град е вече факт първата в страната галерия, активното присъствие на художници като Иван Енчев – Видю, Патрики Сандев, Станю Стаматов и др. Деликатността на характера му е впечатляваща, но е и преграда за обичайното артистично общуване. Чувства се добре в класните стаи на педагогическото училището и в импровизираното си ателие. В него той създава прочувствен портрет на леля си Стояна, рисува учителя Ради Радев /бъдещ кмет на София/, портретува Параскев Венков, изобразява глава на мъж с калпак, портрет на стара жена и т.н. Това са професионално изградени творби, в които личат както качествата му на рисувач и живописец, така и уменията за псохологически анализ.   Появяват се няколко ескизи на пейзажи, които няма да завърши.

С женитбата му за Деша Вълева идва жадуваното семейство. Раждат се децата им. Прозата на делниците и грижите за дома обаче бавно и неусетно го отдалечават от творчеството. Рядко посяга към четката, и то предимно, за да нарисува портрети на децата си, и на най-близките. През 20-те и 30-те години творчеството му замира окончателно. То е отстъпило място на едно съвършенно друго занимание, което го обсебва. Години наред в малкото си свободно време и късните вечери той проектира конструкция на самолет. Тази несподеляна фикс идея е неговото бягство от заобикалящия го свят. Зад гърба му са около двадесетте запазени от студентските години творби и приблизително толкова портрета, създадени след завръщането от Италия. Негова самостоятелна изложба не е известно да е организирана. Умира на 15 март 1942 година в Казанлък.

За първата си среща със Захари Желев през 1920г. Чудомир по-късно /1958г./ пише: „Тога той беше застарял, къс, набит, с ниско остригана побеляла коса и малки, кротки очи. В цялата му фигура личеше някаква отпуснатост и апатия….“, а за двете десетилетия по-късно продължава : “…Освен туй ние бяхме колеги 13 години и нито веднъж не го чух да говори за изкуство – ни за свое, ни за чуждо. Никога не ми показа своя рисунка, нито някой го бе видял да рисува….Едва след смъртта му, когато събрахме пръснатите тук-там етюди и портрети, се убедихме, че той е бил един от видните представители на старата италианска академична школа, един от даровитите първи наши художници, останал неизвестен, забравен…“

Основната част от творческото наследство на Захари Желев се съхранява в Казанлъшката художествена галерия и наследниците на твореца.

Проф. д-р Марин Добрев