Съхранена е една снимка от 1922 година, представяща учителския състав на Старозагорското девическо педагогическо училище. Там, сред достолепните педагози, в средата на втория ред се вижда и едно крехко момиче. Името му е Евгения Илиева. То прилича по-скоро на ученичка, попаднала сред възрастните, отколкото на преподавател и още по-малко на художник. Надали някой тогава е предполагал, че именно тя десетилетия наред по-късно ще развива онази огромно научно-изследователска и творческа дейност, която цели екипи на Народния етнографски музей и Етнографският институт към Българска академия на науките с години трудно ще могат да обхванат. А покрай анонимността на уникалната й работа тя дълго остава непозната и с живописното си творчество.
Родена е на 7 април /25 март/ 1895 година в Стара Загора. Завършва Старозагорското девическо училище през 1912 година и веднага е назначена като учител в село Любеново, Старозагорско. На следващата година кандидатства в Художественото индустриално училище /сегашната Художествена академия/ в София и е приета. Първото име, което ще запомни завинаги, е това на преподаващия по това време анатомия и перспектива Христо Берберов. Заради Първата световна война тя прекъсва следването си. До 1918 год. учителства в Първа старозагорска смесена гимназия. От 1919 до 1921 год. завършва пълния курс на специалност “живопис” в Художествената академия при професорите Иван Мърквичка и Стефан Иванов. Завладяна от магнетизма на майстора на психологическия протрет Стефан Иванов, Евгения създава през 1920 год. първия си и тъй очарователен автопортрет.
През 1921 год. е назначена като редовен преподавател в Старозагорското девическо училище. Следва Бургаската девическа гимназия и отново Стара Загора – в мъжката гимназия. Близо дванайсет години тя е и учител, и действащ художник. На 8 януари 1923 год. организира съвместно с Васил Маринов изложба в малкия салон на дружество “Театър”. Приемът на публиката е възторжен. За първи път в Стара Загора жена художник бива толкова ласкаво приета. Пейзажите и портретите й така впечатляват утвърдения вече майстор на морския пейзаж Александър Мутафов, че още на следващата година по негово настояване двамата организират съвместна изложба. През същата 1924 година Евгения Илиева е вече активен член на Дружеството на южнобългарските художници в Пловдив. Амбициите й са големи. Съзнава, че същинските уроци на живописта са в европейските галерии. През 1925 година заминава за Виена. Пет месеца прекарва в залите на Музея на история на изкуството. Създава редица копия по творби на холандските, фламандските и френските живописци от 17 и 19 век. С впечатления оттам и десетките творби, които рисува по-късно, тя участва в колективната изложба, която организират и откриват на 11 март 1930 год. в Стара Загора Васил Маринов, Васил Костакев и Васил Тодоров. На нея представя проникновените портрети на своите родители, на Никола Кожухаров, на К. Алтъпармаков, на Стефан Лепавцов, известната си “Македонка”, наколко пропити с нежност дамски портрета и пейзажа. Учителската й дейност продължава до 1933 година. През 1934 год. нарежда самостоятелна изложба и излиза на свободна практика. Рисува много, но й липсва голямото предизвикателство. От 1937 до 1940 год. е финансово принудена да учителства в Старозагорската девическа гимназия. От това време са множеството акварелни пейзажи от Велико Търново, Копривщица, Ловеч, композициите със селянки около чешма, лазарки, задявки, вретенарки, тъкачки, обреди, пазари и т.н. В тях показва завидно владеене на акварела, на въздушността и меката светлина.
През 1940 год. Евгения Илиева е командирована в Народния етнографски музей в София като художник по българските национални носии. Интересът й, формиран от Мърквичка, помага работата да я увлече бързо. Ефектът от нейната дейност бива веднага забелязан. На следващата година е определена като редовен сътрудник на Етнографския музей. Установява се да живее в София и оттук започва вторият, удивителен по своите измерения и задълбоченост период в нейното творчество. Обикаля всички кътчета на страната и старателно изучава и пресъздава типичните носии на всеки регион. През 1941 год. е назначена като художник в Етнографския музей и Етнографския институт към БАН. Голяма част от свободните й произведения със сюжети от различни селища на България биват показани през 1942 год. на самостоятелна изложба във Франкфурт, Германия. Тук сред битовите композиции, млади моми и невясти, са и емоционалните, окъпани в светлина пейзажи от Котел, Гюмюрджина, Родопите и Охрид. Изложбата преминава при изключителен интерес. Следва голяма самостоятелна изложба в София, която й урежда Етнографският музей през 1947 година. Там тя представя основно акварели и рисунки на носии от цяла България. Събраният етнографски материал става огромен. След пенсионирането й през 1958 година продължава своите проучвания и зарисовки. Години наред ще са необходими тази информация да бъде систематезирана и подготвена за печат. Основната част от тези материали е същността на фундаменталното четиритомно издание на БАН “Българските народни носии”. Издава го в съавторство със ст.н.с. Мария Велева. И до днес в тази област подобно издание няма и надали то би могло да бъде допълнено с нещо принципно ново. Няма историк, а още по-малко етнограф, който би могъл да работи в областта си без него.
Паралелно с научно-изследователската си работа Евгения Илиева никога не изоставя живописта. Пристрастието й към акварела е белязано от стотици пейзажи, натюрморти, портрети и фигурални композиции, въздействащи с ефирността и романтичната си чувственост. Удивителна е творческата й активност през 60-те и 70-те години. Освен хилядите рисунки, тя създава множество ескизи за сценографски проекти, маслените портрети на Хаджидимитров, на генерал Радецки, на Калина, на Стояна и десетки жанрови композиции. Рисува до последния си дъх.
Умира на 14 май 1981 година в София.
По повод 100 годишнината от рождението й /1995/ Старозагорската художествена галерия представи голяма нейна изложба, в която маркира основните направления на иначе огромното й художествено наследство.
Марин Добрев