Евгения Илиева – Лепавцова /1895-1981/

Съхранена е една снимка от 1922 година, представяща учителския състав на Старозагорското девическо педагогическо училище. Там, сред достолепните педагози, в средата на втория ред се вижда и едно крехко момиче. Името му е Евгения Илиева. То прилича по-скоро на ученичка, попаднала сред възрастните, отколкото на преподавател и още по-малко на художник. Надали някой тогава е предполагал, че именно тя десетилетия наред по-късно ще развива онази огромно научно-изследователска и творческа дейност, която цели екипи на Народния етнографски музей и Етнографският институт към Българска академия на науките с години трудно ще могат да обхванат. А покрай анонимността на уникалната й работа тя дълго остава непозната и с живописното си творчество.

     Родена е на 7 април /25 март/ 1895 година в Стара Загора. Завършва Старозагорското девическо училище през 1912 година и веднага е назначена като учител в село Любеново, Старозагорско. На следващата година кандидатства в Художественото индустриално училище /сегашната Художествена академия/ в София и е приета.  Първото име, което ще запомни завинаги, е това на преподаващия по това време анатомия и перспектива Христо Берберов. Заради Първата световна война тя прекъсва следването си. До 1918 год. учителства в Първа старозагорска смесена гимназия. От 1919 до 1921 год. завършва пълния курс на специалност “живопис” в Художествената академия при професорите Иван Мърквичка и Стефан Иванов. Завладяна от магнетизма на майстора на психологическия протрет Стефан Иванов, Евгения създава през 1920 год. първия си и тъй очарователен автопортрет.

Автопортрет, 1933 г.
Автопортрет, 1933 г.
Пастел, картон, 40х29 см.
Македонка, 1929г.
Македонка, 1929г.
М.б, платно, 64,5х47 см.
Момиче, 1929 г.
Момиче, 1929 г.
Акварел, хартия, 25х20 см.
Пейзаж, около 1930г.
Пейзаж, около 1930г.
Акварел, хартия, 17х24 см.
Църквата Канео край Охрид, 1941г.
Църквата Канео край Охрид, 1941г.
Акварел, хартия, 25х20 см.
Портрет на мъж, около 1934 г.
Портрет на мъж, около 1934 г.
М.б.,платно, 48х48 см.
Улица, 1931 г.
Улица, 1931 г.
Акварел, хартия, 24х17 см.
Дамски портрет, 1932г.
Дамски портрет, 1932г.
Акварел, хартия, 24х19 см.
Рисунка,  50-те год. на 20 век.
Рисунка, 50-те год. на 20 век.
Флумастер, хартия
Глава на мъж, около 1934 г.
Глава на мъж, около 1934 г.
М.б.,платно, 69х48 см.
Рисунка, 50-те год. на 20 век.
Рисунка, 50-те год. на 20 век.
Флумастер, хартия
Глава на момиче, около 1932 г.
Глава на момиче, около 1932 г.
М. б. платно, 45 х 38 см.

     През 1921 год. е назначена като редовен преподавател в Старозагорското девическо училище. Следва Бургаската девическа гимназия и отново Стара Загора – в мъжката гимназия. Близо дванайсет години тя е и учител, и действащ художник. На 8 януари 1923 год. организира съвместно с Васил Маринов изложба в малкия салон на дружество “Театър”. Приемът на публиката е възторжен. За първи път в Стара Загора жена художник бива толкова ласкаво приета. Пейзажите и портретите й така впечатляват утвърдения вече майстор на морския пейзаж Александър Мутафов, че още на следващата година по негово настояване двамата организират съвместна изложба. През същата 1924 година Евгения Илиева е вече активен член на Дружеството на южнобългарските художници в Пловдив. Амбициите й са големи. Съзнава, че същинските уроци на живописта са в европейските галерии. През 1925 година заминава за Виена. Пет месеца прекарва в залите на Музея на история на изкуството. Създава редица копия по творби на холандските, фламандските и френските живописци от 17 и 19 век. С впечатления оттам и десетките творби, които рисува по-късно, тя участва в колективната изложба, която организират и откриват на 11 март 1930 год. в Стара Загора Васил Маринов, Васил Костакев и Васил Тодоров. На нея представя проникновените портрети на своите родители, на Никола Кожухаров, на К. Алтъпармаков, на Стефан Лепавцов, известната си “Македонка”, наколко пропити с нежност дамски портрета и пейзажа. Учителската й дейност продължава до 1933 година. През 1934 год. нарежда самостоятелна изложба и излиза на свободна практика. Рисува много, но й липсва голямото предизвикателство. От 1937 до 1940 год. е финансово принудена да учителства в Старозагорската девическа гимназия. От това време са множеството акварелни пейзажи от Велико Търново, Копривщица, Ловеч, композициите със селянки около чешма, лазарки, задявки, вретенарки, тъкачки, обреди, пазари и т.н. В тях показва завидно владеене на акварела, на въздушността и меката светлина.

     През 1940 год. Евгения Илиева е командирована в Народния етнографски музей в София като художник по българските национални носии. Интересът й, формиран от Мърквичка, помага работата да я увлече бързо. Ефектът от нейната дейност бива веднага забелязан. На следващата година е определена като редовен сътрудник на Етнографския музей. Установява се да живее в София и оттук започва вторият, удивителен по своите измерения и задълбоченост период в нейното творчество. Обикаля всички кътчета на страната и старателно изучава и пресъздава типичните носии на всеки регион. През 1941 год. е назначена като художник в Етнографския музей и Етнографския институт към БАН. Голяма част от свободните й произведения със сюжети от различни селища на България  биват показани през 1942 год. на самостоятелна изложба във Франкфурт, Германия. Тук сред битовите композиции, млади моми и невясти, са и емоционалните, окъпани в светлина пейзажи от Котел, Гюмюрджина, Родопите и Охрид. Изложбата преминава при изключителен интерес. Следва голяма самостоятелна изложба в София, която й урежда Етнографският музей през 1947 година. Там тя представя основно акварели и рисунки на носии от цяла България. Събраният етнографски материал става огромен. След пенсионирането й през 1958 година продължава своите проучвания и зарисовки. Години наред ще са необходими тази информация да бъде систематезирана и подготвена за печат. Основната част от тези материали е същността на фундаменталното четиритомно издание на БАН “Българските народни носии”. Издава го в съавторство със ст.н.с. Мария Велева. И до днес в тази област подобно издание няма и надали то би могло да бъде допълнено с нещо принципно ново. Няма историк, а още по-малко етнограф, който би могъл да работи в областта си без него.

     Паралелно с научно-изследователската си работа Евгения Илиева никога не изоставя живописта. Пристрастието й към акварела е белязано от стотици пейзажи, натюрморти, портрети и фигурални композиции, въздействащи с ефирността и романтичната си чувственост. Удивителна е творческата й активност през 60-те и 70-те години. Освен хилядите рисунки, тя създава множество ескизи за сценографски проекти, маслените портрети на Хаджидимитров, на генерал Радецки, на Калина, на Стояна и десетки жанрови композиции. Рисува до последния си дъх.

     Умира на 14 май 1981 година в София.

     По повод 100 годишнината от рождението й /1995/ Старозагорската художествена галерия представи голяма нейна изложба, в която маркира основните направления на иначе огромното й художествено наследство.

Марин Добрев