Дора Кънчева /1926 – 2013/

На 85 годишна възраст тази нисичка на ръст и слабовата жена впечатляваше с жизнеността и артистичната си енергия цялата гилдия на художниците.

Всеки ден, в който стоеше с четка пред статива, за нея бе празник. Нейната живопис провокира със звучната си цветност и експресивност, с излъчващото се удоволствие от творението, с младежката си откровеност и мъдростта на посланията. Автор е на стотици произведения, голяма част от които са притежание на художествените галерии в страната и стотици, които превърнаха апартамента и ателието  й – в приказен лабиринт. Беше софиянка, но заради баща си и детството се чувстваше свързана с Казанлък и откликваше на всички общи изложби в този град.

Дора Кънчева е родена на 5 юни 1926 година в Стара Загора. Баща й Ганю Койчев е родом от Казанлък, завършил Академията в ателието на проф. Иван Мърквичка през 1914г. и редом с педагогическата си дейност в множество градове на Южна България създава живописно творчество, от което повратностите на съдбата са оставили само около тридесет произведения. Майка й завършва фармация в Австрия и години наред мечтае да види дъщеря си с тази професия. Магията от статива на бащата се оказва по-силна. След завършване на Девическата гимназия в Пловдив през 1945г. Дора Кънчева постъпва в Художествената академия в София. Учи живопис при проф. Дечко Узунов. На него дължи смелостта на освободения полет на въображението и увереността в емоционалната сила на цвета. По това време проявява пристрастието си и към литературата, публикува първите си стихотворения. След завършването на Академията през 1951година се установява в София и прави първите си участия в Общите художествени изложби. Омъжва се и не след дълго се появява на бял свят дъщеря й Мария, бъдещата художничка. В тези ранни творчески години Дора Кънчева бързо утвърждава не толкова своя стил, колкото убеждението за изразителност – единствено подвластна на чувствеността й. През 50-те години това ще й струва немалко критики , но тя предпочита своите празници на цвета и светлината. Пейзажите се редуват един след друг, от Балчик до Мелник и от Арбанаси до Гоце Делчев. Обича светлината, слънчевата светлина, бягащите сенки по уличките и усещането за непрекъсната промяна. За тях, за пейзажите, в които на един дъх е запечатан мигът, за тези “интересни темпераментно нахвърлени пейзажи” пише Атанас Божков в средата на 60-те години. В началото на това десетилетие Дора Кънчева е като омагьосана от живописта. Единствено броените часове на деня я спират да рисува по няколко картини. Само през 1962 година създава няколко цикъла от пейзажи – и то тъй значими като художествен факт, че и сега на нейните ретроспекции публиката интуитивно се застоява пред тях със своите спомени и блянове. През 1963г. е приета за член на СБХ, а  през 1966 година открива първата си самостоятелна изложба в София. На следващата година идва и срещата й с публиката от родния град. Приета е възторжено. Оттогава са основната част от нейни картини в Старозагорската и Казанлъшката галерии. За няколко месеца тази изложба е последователно представена в Казанлък, Раднево и Хасково. През следващите години картините й се множат, следвайки бързия ритъм на все нови идеи и живописни предизвикателства. Там някъде започват да се сливат реалното с приказното, цветът с музиката. Тя е готова за своите уроци от Кандински и Шагал, за логиката на неподредените чувства и удовлетворението от намирането на техния видим образ.

А иначе това са си картини от кварталите на София, от къщите в Созопол и Копривщица, от уличките на Казанлък и Широка лъка, църквите в Охрид и Земен, рибарите, теглещи мрежи, морските плажове или завръщащи се от паша животни, играещи деца и т.н. В тях обаче има нещо толкова просто и така трудно постижимо – възторг от живота, радост и малко магия, като на игра.

В тях има тъй нужната ни друга гледна точка за нещата, които мислим, че познаваме добре. Така е и с нейните натюрморти с плодове, цветя или предмети от бита. Подкупващата им непосредственост заменя аналитичността с желанието да ги имаш. В това и отвъд него се крие същността на дългото и искрено приятелство с нейните колежки Славка Денева, Лика Янко и Иванка Сокерова.

А изложбите продължават /над двадесет самостоятелни изложби/. Те са само резюме на едно богато творчество. Към тях трябва да се прибавят участията в пленерите на Земен, Оряхово, Тополовград,

Видин, Пловдив, Вършец, Силистра, изложбите в чужбина, които организира “Хемус”, десетките платна, постъпили в частни колекции в Италия, Австрия, Испания, Германия, Швейцария, Финландия, Белгия, Франция, Великобритания, Русия, Япония, САЩ и т.н. През 1977 година за заслуги към българската култура е удостоена с орден “Св.Св. Кирил и Методий”. И така без паузи досега. През 2006г. Съюзът на българските художници почете с голяма юбилейна изложба нейното присъствие в съвременното ни изобразително изкуство.  Половин век, отдаден на живописта, на щастието да даряваш хората с радост и оптимизъм, на вяра във вълшебството на изобразителното изкуство.

В изложбата на Първото балканското квадринале на живописта “Митовете и легендите на моя народ” през 2004г. тя участва с две  картини. Едната от тях бе наречена “Легенда за живата вода”. Това заглавие впрочем може да служи и като метафора за нейната органична връзка с изкуството.

През пролетта на 2013г. Дора Кънчева напусна този свят. След нея останаха очарователните й образни приказки за уличките, къщите и хората от десетки кътчета на България.

Проф. д-р Марин Добрев