Димитър Сотиров /1948 – 2009/

Човечността в пластиките му, патриархалното смирение на неговите герои, образните му разсъждения за истинските и вечните неща, умението му да ги споделя с убедителността на таланта си, искреността на неговите послания  му отредиха конкретно място в съвременната българска скулптура. Утвърждаването му там бе продукт на непоколебимата му увереност в това, което иска да сподели с хората, и начина, по който знае, че може да го направи. Изкуството му винаги е било преди всичко разговор със себе си.

Роден е на 23 март 1948г. в село Мустрак, Свиленградско. Семейството се преселва в с.Овошник, Казанлъшко, с което е свързано неговото юношество. През 1963г. постъпва в Техникума по каменоделие в с.Кунино, Врачанско. Там се оформя желанието да стане художник, и то скулптор. През 1971г. постъпва във ВИИИ „Николай Павлович“, специалност „изкуствознание“, а на следващата година се прехвърля в специалност „скулптура“, където учи в ателието на проф. Илия Илиев. Завършва през 1977г.  Завръща се в с. Овошник, където създава  първите си портрети и малки пластики в материал. Започват участията му в колективните изяви на старозагорската група на художниците и в националните изложби. Още най-ранните му творби „Маски“ и „Клоун“ са включени в представителната изложба на съвременното българско изкуство в Рим, Париж и Барселона. През 1979г. е назначен като преподавател по моделиране в Казанлъшката художествена гимназия. Тук преминават следващите две години от живота му. След 1982г. се установява в София. Първата самостоятелна изложба представя в Казанлък и Стара Загора през 1984г. През 1985г. е приет за член на СБХ и назначен на работа в КМ „Пластика“ на СБХ в Илиянци. Представя втората си самостоятелна изложба в залата на ул.“Раковски“ 108, а през следващата 1986г. открива изложби в залата на „Минерал сувенир“ и тази на ул. „Раковски“ 133 в София. Между 1989 и 2006г. представя свои изложби в София /1989, 1994, 2004, 2005, 2006/ и в Троян /1998/. Участва в симпозиуми по скулптура. От 1993 до 1999 е хоноруван преподавател по скулптура в Югозападния университет „Неофит Рилски“ и Софийския университет „Св.Климент Охридски“. През 1999г. е хабилитиран за доцент, а през 2005г. – за професор. След четири години животът му свършва. Умира на 15 април 2009г. в София.

През м.февруари 2010г. СБХ организира в залата на „Шипка“ 6 посмъртна изложба на художника.

Цялото творчество на Димитър Сотиров е неизменно насочено към разкриване на богатството и същинността в състоянията на обикновения човек. В най-ранните му творби, най-често в камък и гипс, пътят към това преминава през портрета – „Портрет“ /1977/, „Глава на момиче“ /1979/, „Глава ва мъж“ /1980/, „Жена с кърпа“/1982/ – творби, които дори и при наличието на  конкретен модел са израз на емоционални обобщения. Оттогава са и любимите му, интерпретирани и по-късно, образи на Йоан Кукузел, Орфей, Икар, Клоун… През следващите години се появяват първите му, типично негови жанрови композиции, които с непосредствеността и изразителността си бързо спечелват вниманието на публика, колеги и критика :„Доене“ /1982/,  „Продавачка на цветя“ /1983/, „Овчарски мотив“ /1983/, „Семейство“ /1983/, „Привечер“ /1984/, „Курбан“ /1984/, „Майчинство“ /1984/, „Момински портрет“ /1985/, „Дъжд“ /1986/, „Гъдулар“ /1986/, „Пастир“ и т.н. Неговите герои са търсени сред ония типажи, които с делничността на своя живот събират древността със съвремието. Притихнали в обреченосттта си, смалени от тежестта на своя бит, те излъчват библейско смирение и великодушие. Обгърнати с много обич, моделирани като че ли от времето и вечността, те споделят с безмълвните си очи мислите на своя автор. Или както пише другият майстор на пластиката Георги Чапкънов: „Има нещо дълбоко трогващо в тези малки композиции – загадъчно излъчване на нещо много, много старо, което не сме виждали, но много добре познаваме чрез паметта на кръвта си.“. В убедителността на тази понятност е мисията на Митковото творчество. Той го знаеше и никога не се съмняваше в посоката на пътя си, дори и когато чуваше, в по-ранните години, недомлъвки за отживелици.

Той познаваше дишането на своите извечни прототипи, техните движения, копнежи и неизменността на това, което вършат, връзката им с прадедите, разговора им със земята и животните, оброка им с раждането и смъртта. Така или иначе битовите сюжети неусетно започнаха да проникват в притчите за човека, природата и Вселената, чиито обобщения водят към смисъла на съществуването. Към любимите му овчари, гайдари и майки се присъединиха „Сваляне от кръста“ /1984/, „Оплакване“/1985/, „Орфей и Родопа“ /1986/, „Къпане“ /1987/, „Трифон Зарезан“ /1988/, „Нестинарка“, „Отвличане на Европа“ /1988/. През 90-те и началото на 21- я век лаконичният му причудлив разказ премина в нови обобщения, разчитащи на силата на метафората и богатството на асоциацията – „Христос“ /1991/, „Целувка“ /1995/, „Събирач на хартия“, /1998/, „Оплакване“/1999/, „Лаокоон“ /2003/, „Старецът и морето” /2003/, „Сърце” /2004/, „Нищета”/2006/…Към изкушението за нови интерпретации на по-ранни теми се прибавят и тези, в които с намигване проявява тънкото си чувство за хумор: „Лежащи“ /1992/, „Дон Кихот“, „Габровци“ /1994/, „Моряшка история“ /1993/.       Създадени в теракота, камък, стомана или бронз, неговите малки пластики излъчват специфична топлина и мекота.

В тях няма бурни страсти и декларативност. Адресирани са към хората, които обича, към ония, които не познава, но е убеден, че имат душа да срещнат мисълта му.

Митко Сотиров има и едно друго творческо пристрастие, за което малцина подозираха до началото на 90-те години – живописта или по-точно – рисуването с пастел. Там присъстват любимите му теми, със сходната стилистика на фигурите, но с безкрая на едно пространство, в което тишината и необратимостта им придава особена самотност.

Димитър Сотиров е автор на няколко монументални произведения. Най-ранното от тях, получило обществено признание, е композицията „Работник”, монтирана в централната градина на Казанлък. Следват паметникът на Чакър войвода в Самоков /1988/,  бронзовите бюст-паметници на Неофит Рилски в Благоевград /2000/, на Христо Ботев в Смолян /2002/, на Георги Измирлиев в Благоевград /2006/.

Произведения на Димитър Сотиров притежават НХГ, СГХГ, художествените галерии на Казанлък, Стара Загора, Смолян, Монтана, Враца, Перник, Русе, Дом на хумора и сатирата в Габрово, както и частни колекции в Бългия, САЩ, Турция, Франция, Русия, Холандия, Япония и др.

Проф. д-р Марин Добрев