Дечко Узунов /1899 – 1986/

За него времето бе абстракция, която не се измерва с години, а с полета на духа. Изящен и артистичен, страстен и проницателен, този аристократ на въображението премина през двадесетото столетие като символ на българския художествен гений. Няколко поколения го наричат “бай Дечко”, влагайки в това обичта си, преклонението пред таланта му, достойнството, непринудеността, респекта от мъдростта на подарените празници, очарованието от дългата му младост.

Роден е на 22 февруари 1899г. в Казанлък, в семейство с определено интелектуални интереси. Родителите му – Христо /търговец на бои и лакове/ и Лала Узунови /една от първите жени-учителки/ са свързани със сцената на “Искра”. Първият му учител по рисуване е Димитър Радойков, а магията на живописта го притегля в ателиетата на Патрики Сандев, Станьо Стаматов, Дечко Мандов и Ганю И. Койчев. Първите му рисунки са свързани с калдаръмените улички на “Кулата”, с лозята на Тюлбето, Старата река, конете и хората от пазара. Окачени с щипки като пране в двора, те бележат първата му детска “изложба” и първия публичен успех.
Изпратен да продължи гимназиалното си образование в Стара Загора, той се среща с картините на Антон Митов, Георги Евстатиев, Васил Маринов и Атанас Михов. Тук се сприятелява с младите Димитър Гюдженов и Никола Кожухаров, а запознанството му с Николай Лилиев, Иван Хаджихристов и Иван Мирчев го въвежда в особената образност и ритмика на поетичния свят.
През 1919г. Дечко Узунов постъпва в Художествената академия. Важни са първите му контакти с проф. Петко Клисуров, Иван Ангелов и особено тези с майстора на портрета Стефан Иванов. Три години по-късно заедно с Иван Пенков уреждат изложба. В нея той включва етюди, портрети на приятели и пастелни рисунки от манастири. През същата тази 1922г. прекъсва следването си и заминава за Мюнхен. Там посещава ателието на прочутия педагог проф. Карл фон Маар, а свободното време е в залите на Старата и Новата пинакотеки. В тях открива другите си учители – и класици, и авангардисти. Създава първите си проникновени портрети, тези на Николай Лилиев, Владимир Димитров Майстора и Елисавета Багряна. Психологическата им изразителност не остава незабелязана. След завръщането му през 1925г. за портрета на Лилиев той получава поощрение от Министерството на просвещението. Влиза отново в ателието на проф. Стефан Иванов и завършва Художествената академия с отличие.
Ранните изяви на Дечко Узунов в художествения живот на България са свързани с дружеството “Родно изкуство”. Там сред Иван Милев, Владимир Димитров Майстора, Никола Маринов, Сирак Скитник, Иван Пенков, Никола Танев, Пенчо Георгиев и др. младият Дечко Узунов осмисля своя възглед за лично присъствие в изкуството. И още с първата си композиция “Невяста” /1925г./ го определя ясно. Отвъд привидното спокойствие той търси психологическата същност, вътрешната драма. Последвалите “Момиче”, “Слабоумен в Рилския манастир”, “Ктитори от Света гора” са само част от разширяващия се диапазон на сюжети, които провокират разсъжденията му в тази посока.
В популярната сред софийските интелектуалци кръчма “Копривщица” той намира онази духовна среда, в която не само се вписва органично, но и от която ще тръгне началото на знаменития му цикъл

от портрети през следващото десетилетие. Там, в кръга на Илия Бешков, Пенчо Георгиев, Иван Пенков, Филип Кутев, Масалитинов, Фурнаджиев, Пипков и др.- витае духът на поезия, музика, театър, слово, образи, ритмика и възкресени с ново звучене традиции. Именно възможностите за разкриването на тази богата вътрешна динамика, страстите, с които горят, го занимава най-вече. Засилва се ролята на цвета, а светлината придобива и други източници. Така, навлизайки в същинската зрелост на дарба, познания, опит и твърчески търсения, Дечко Узунов ознаменува периода на забележителните по своето въздействие портрети, които с времето се наложиха сред върховете на българската живопис. Тази своеобразна галерия започва с портретите на режисьора Николай Масалитинов и актьора Кръстю Сарафов в ролята на Фалстаф, за да продължи с тези на Мария Стоилова, на Петко Стайнов, на художниците Пенчо Георгиев и Сирак Скитник, на поета Трифон Кунев и обаятелната Ина.
Срещите с Масалитинов и Сарафов от една страна и впечатляващите с новаторския си ефект сценични изяви на Иван Пенков и Пенчо Георгиев от друга, насочват таланта му и към предизвикателствата на сценографията. Тези творчески провокации раждат художественото оформление на “Престъпление и наказание” по Достоевски, “Любов” по Пол Жералди, както и на балетни постановки, от които за жалост не се е запазило нищо.
През 1932г. Дечко Узунов е назначен в Академията като преподавател в ателието за декоративно-монументални изкуства. На няколкото поколения млади художници, които ще имат шанса да преминат през тази своеобразна обител, той ще открие смисъла на хармонията между талант, душа, традиция, експеримент и любов. Придавайки на тези понятия зримост и вдъхвайки им живот, Дечко Узунов изпрати в бъдещето едни от най-възторжените си послания – десетки разцъфнали дарования, определящи по достойнство облика на съвременното ни изкуство.
През 1937г. е удостоен с почетен диплом за живопис в Париж и получава сребърен медал за фреската “Св.Св. Кирил и Методий” от Ватикана. От тази година той е и професор в Художествената академия. През това десетилетие Дечко Узунов открива нови измерения във възгледа си за натюрморта, пейзажа

и фигуралната композиция. В множество от картините си от края на 30-те и началото на 40-те години той намира своята убедителна връзка между трите жанра. Улавяйки чрез тези си определено интимни занимания вътрешната красота на иначе прозаичните неща, Дечко Узунов ще създаде десетки творби, в които и най-баналният сюжет се превръща в прекрасен свят. Така от една тераса, от двора на Академията, от малките къщи на Княжево, старите зашумени улички на Пловдив, Търново и Копривщица, от белите скали и простора на Балчик се появяват не документи, а видим израз на усещането за пространство, ритмика и атмосфера. Чрез тях четката му неусетно става по-експресивна, а артистичността му все по-независима.
Една конкретна задача, свързана с оформлението на българския павилион за международното изложение в Измир през 1942г., го отвежда в Турция. Впечатлен е от екзотиката на Ориента, от пъстротата, от играта на слънчевата светлина, сенките и отраженията на водата, от особената ритмика на истамбулските силуети и старата Смирна.
Събитията след 1944г. Дечко Узунов ще приеме с привичната си философска нагласа на художник, който откликва на изискванията на времето, но предпочита да остане в своя си душевен свят. Намирайки баланса между “новите” теми и вътрешните си творчески пристрастия, той създава със завидна лекота композиции като “Прощаване” и “Жътва”, както и тъй измъчената с колективен труд “Конференция на първенците от ТКЗС”, които иначе през 50-те години получават голяма популярност. Съхранявайки свободата и независимия си дух през това крайно идеологизирано десетилетие, Дечко Узунов се посвещава на пейзажа. Поредицата от онези изпяти като песен платна от Балчик, Кунино, Средногорието, Копривщица, Велинград, Княжево, край Тунджа и т.н. са и емоционалният, и творческият импулс за запазване на съкровеното. Паралелно с пейзажа през този период той оформя и една поредица от платна и акварели, обединени под общото заглавие “Вариации на старобългарски теми”. Сред шевиците, килимите, декоративните форми и възрожденските алафранги намира младежките си интереси към художествените традиции, празника на цветовете и изплуващите във времето обобщени образи на българката.
В края на 50-те години, заедно с графика Веселин Стайков, заминава на посещение в Китай. Вдъхновен от старите китайски майстори на акварела и туша, от специфичния изглед на будистките комплекси, природа, паркове и пристанища, Дечко Узунов създава обширния си цикъл от акварели и рисунки, част от които показва на изложба още тогава в Пекин.
През 1961г. открива първата си самостоятелна изложба в София. В нея включва най-важните за себе си творби от близо четирите десетилетия, посветени на живописта. И ако всички тогава я възприемат като вълнуваща ретроспекция на един от безспорно най-забележителните майстори на живописта, то за Дечко Узунов тя е преди всичко равносметка и начало на втора младост. Идват нови усещания за материалност и ефирност, експресия и емоция, стремеж към най-същественото и извеждането му в символ и метафора. Част от тях са свързани с пътуването му през 1962г. с Олга до Италия. Посещението му в тази страна не е първо, но я вижда вече с други очи. Намира своя ключ към нейното дихание. Рисува именно него, отвъд онова, което другите виждат. Пейзажите му от Венеция са само фрагмент от преплитащите се с времето видения. Следват тези от Дубровник и т.н.
Живописните произведения, които създава през 60-те години, са едно колкото странно, толкова и понятно съжителство на традиции и съвременност, на стари и възкресени в нови образи празници. В тях изплува езическата страст на кукери и вековната протяжност на танците, момите от Тракия и невестите от Копривщица, надпяванията и застиналите във вечността дворове и къщи на Родопите, Средна гора, Арбанаси и Мелник. Чрез тях Дечко Узунов създава своите безмълвни легенди за същинската красота на България без значение на времето. Интересът му към безкрайното богатство на белия цвят е логична функция на това му пътуване във времето….”Белият цвят – това е слънце, това е живот, това е песен…” Готов да потърси нова видимост на ефирността, Дечко Узунов слага началото на един цикъл от акварели, който реално ще продължи до края на живота си. Първите листи, в които от съприкосновението на водата, боите и белия лист ще се родят трептящи видения, са “Легенда”, “Есен”, “Албена”, “Орфей”. След тях ще се появят и “Българките”….
През 1969г. в София е организирана юбилейната му изложба. Месеци след това Дечко Узунов заминава за нейното представяне в Москва. Завръща се с няколко прекрасни платна и акварели от Загорск и Кижи.
Началото на 70-те години за Дечко Узунов е свързано с навлизането в областта на големите и удаващите се на малцина паралели между епично и човешко, монументално и интимно, библейско и съвременно, история, памет и святост. През 1970г. завършва картината “Поп Богомил”. С неговото си чувство за пространство, материалност, светлина и цвят открива най-прекия път към цялостност на въздействието. Образите му се превръщат в символи на епохи и вечни истини /”Плодородие”, “Огърлицата на безсмъртието”, “Каин и Авел”, “Фрина”, “Орфей”, “Оброчище”, “Българка”, “Българка”, “Българка”…./
През 1976г. Дечко Узунов е избран за президент на Международната асоциация за пластични изкуства към ЮНЕСКО – АИАП, 1978г. – академик, 1978 – почетен член на Мексиканската академия на изкуствата, 1979г. – получава наградата “Захарий Зограф”.
“

Акварелът е като любовното писмо. Когато го пишеш, не мислиш за граматични грешки…” Зад тези думи, изречени през 1984г., се крие колкото мъдрост, толкова и лаконичен отговор за същността на неговото изкуство, за онова, отвъд което започва магията.
Световете на Дечко Узунов са празници на въображението, на безкрайното и мига, на човека и природата, на тишината и неизречимото. В тях има светлина и библейска мъдрост. Там някъде между тях, през пролетта на 1986г., той пое за срещата си с вечността.

Проф. д-р Марин Добрев