Генчо Митев /1885 – 1971 г./

Published On: 27.11.2023Categories: АВТОРИ

В Стара Загора той е напълно забравен. Името му не фигурира дори в Енциклопедия на изобразителните изкуства в България. Животът му започва с много скръб и лишения, минава през осъществената американска мечта и завършва с типичното провинциално забвение. Помни го само поколението бургазлии, на които като ученици е разкривал магията на изкуството, и неговите съвременни колеги.

Генчо Митев е роден на 18 март 1885 година в Стара Загора. През 1891г. родителите му умират. Остава кръгъл сирак. Отглежда го неговата баба. Учи в старозагорската мъжка гимназия. Рано сутрин подкарва чуждите овце за доене /срещу 10 стотинки на месец/, след училище продава вестници, а вечерно време работи в печатница. Ако му остане време – рисува. Мечтата му е да учи в Държавното рисувално училище в София. Тя се сбъдва през 1904 година. Там, в ателиетата на проф Иван Мърквичка и Петко Клисуров, в залата на проф. Антон Митов той открива своята истина за вълшебствата на живописта. През 1906 год. завършва подготвителния курс и веднага е записан в специалния – по живопис и декорация. Оттам започва трайното им приятелство с Владимир Димитров – Майстора. Гладува до припадък и често се налага да го откарват полужив в Александровската болница. За да си купва платно и бои, разнася вестници, а нощем прави диаграми и картограми за Дирекция на статистиката. Рисува портрети по поръчка. Прави ги бързо, артистично и ефектно като по-възрастния си съгражданин Георги Евстатиев и търсейки психологическата откровеност на Стефан Иванов. Талантът му прави впечатление на тогавашния министър на просвещението проф. Шишманов, който предлага на Генчо Митев стипендия за следване в Париж. От скромност той отказва.

След завършване на Академията е назначен за стажант учител в Старозагорската гимназия. Тук се сприятелява с наскоро завърналия се от Фрибург философ Минчо Нейчев и прависта Кирил Гунев. Други близки в родния град няма и още през есента на същата година приема поканата да стане редовен преподавател по рисуване в Бургаската гимназия. Започват красивите години на един млад и талантлив художник – интелектуалните кръгове, Морската градина, излетите сред околностите на града, ателието, влюбванията и картините. Рисува много. Предпочита дамските портрети и пейзажа. Пътува до Рим, Флоренция, Париж, Лондон…През тези години спестява и връща 500 лева, които счита като свой дълг към Рисувалното училище. Краят на този щастлив период съвпада със създаването на представителния му автопортрет от 1912 година. Намирайки своя път между академизма, жанровата достоверност и повишената звучност на багрите, той маркира пътя пред себе си.

Избухва Балканската война. Мобилизиран е като военен художник и картограф. Войните се застъпват, изпепелявайки спомена за фриволните празници на делниците отпреди. Годините на фронтовите окопи, телени мрежи, пламъци и бомбени ями, на разкъсаните другари не пресушават влагата в очите. В картините от това време няма парадни знамена и триумф, но няма и абсурдът на ужасите. Той рисува умората от човешкото безумие и калта, в която времето затъва. След това – накъде?

След това, както стотици хиляди европейци със съкрушени илюзии, той просто се качва на първия кораб за Америка. През 1920 год. Генчо Митев е в Ню Йорк. Една обява за конкурс в най-голямата по онова време американска рекламна фирма изправя все още незнаещия дори езика българин на изпитание редом с 50 художника от Европа и Америка. Печели го безапелационно. Отчитайки изключителните му качества, фирмата повишава след всяка седмица двойно неговото възнаграждение. Само след два месеца той получава на ден двумесечната заплата на български гимназиален учител. Паралелно с успехите в рекламната агенция Генчо Митев се прочува и с уменията си в областта на пастелния салонен дамски портрет. В него показва дарбата си да достига  бързо и виртуозно сходство с модела. Поръчките за такива творби са толкова много, че надхвърлят многократно времето, което може да им отдели. Още една мечта е сбъдната. Душата му обаче е другаде и дори пренатовареността с творческа работа не може да я тушира. Носталгията по България го разяжда. Неочаквано за всички, когато славата го е догонила, през 1925г. той отпътува за Родината.

Връща се с един огромен куфар….. при младежките си спомени. Веднага го назначават за учител в Бургаската мъжка, а по-късно в Девическата гимназия. Там ще потънат тридесет и пет години от живота му. Но пък неговото обаяние ще предопредели съдбата на известните по-късно художници Петко Задгорски, Иван Манев, Мара Увалиева, Виолета Масларова и т.н. Продължава да създава своите картини със сюжети от крайбрежието, пейзажи, жанрови композиции, натюрморти и портрети. Заедно с маслената живопис все по-често протяга ръка към акварела и пастела. Нямо го обаче голямото предизвикателство. Като че ли част от тайнството на творението се е разсеяло. Страни от динамиката на столичния художествен живот. Предпочита спокойствието и съвместните изложби с бургаските си колеги и има немалка заслуга за оживяването на културната атмосфера на града през тези две десетилетия. През 40-те години зрението му се влошава. Продължава да рисува морски пейзажи, натюрморти с цветя, но все по-радко ги показва, а накрая и спира. За следващото поколение художници интересите имат вече други измерения.

Генчо Митев умира през 1971година. С неговото име и творчество са свързани процесите на консолидиране на бургаските художници и същинските стъпки към творческата активност на гилдията.

Проф. д-р Марин Добрев