Белин Мартинов /1945 – 2001/

Роден е на 20 декември 1945г. в Стара Загора. Между 1959 и 1964г. учи в Софийската художествена гимназия. Оттук е началото на приятелството им с бъдещия майстор на графиката Иван Газдов. През 1966г. постъпва в Художествената академия, специалност “илюстрация и оформление на книгата”. Учи в ателиетата на проф. Евтим Томов и Петър Чуклев. Дарованието му на рисувач смайва всички – студенти и преподаватели. Противно на тогавашните правила, Белин Мартинов показва на изложби

свои произведения още като първокурсник, а през 1969г. организира и първата си самостоятелна изложба с графики и рисунки. През 1971г. завършва Академията и обичта на професорите му го изпраща като уредник в Художествената галерия на Самоков. Там съдбата го среща с Наум Хаджимладенов, с възраждането на тамошната графична база. Следва кратък престой в София и завръщането му през 1975г. в родния град. Творческата му активност нараства, а участията в колективните изложби на старозагорските художници не са достатъчно предизвикателство за неспокойния му дух. В края на 70-те години заминава за София, където синтетичността на киноизкуството го завладява. Постъпва в Киноцентър “Бояна” и филмът, в който особено се откроява участието му като художник, е “Лачените обувки на незнайния войн”. През 1979г. се завръща отново в Стара Загора. Навлиза в най-активния си творчески период. През първите години на следващото десетилетие неговата работа поне външно е свързана с графиката. Спокойствието на сухата игла е отстъпила място на драматичните изблици на литографията, цинка и

линореза. Изявите му шокират с експресията на човешките страсти. Самостоятелната му изложба от 1983г. е събитие, което разделя публиката на два противоположни лагера. Свързващите представата си за изобразителното изкуство с красотата са силно смутени. Неговите произведения не стават за украса. Навлизането на изкуството му в задния двор на човешкия характер му създава неприятности. Затваря се в ателието и рисува, изолирал се от хорската суетня, еснафщина, ограниченост, арогантност, абсурден идеализъм, псевдокултура и снобство. Впрочем всичко това се оказва неизчерпаема тема за образните му разсъждения. Рисува много, забравяйки кога нощта се сменя от деня, а често и това, че тялото има нужда и от физическа храна. Няма материал, оставящ някаква видима следа, който да не може да използва за рисуване. Моливът, химикалката, въгленът, пастелът, температа, тушът, изрезките – това са неговите посредници между въображението и белия лист. Със завидно дарование и неизтощима енергия Белин използва изразителността на линията, движението, деформацията, ракурсите, символите, знаците и метафорите. С тях дълбочината на идеите му прави дисекция на човешката ни същност. Колкото повече рисува, толкова по-малко показва в изложби. През втората половина на 80-те години Белин вече живее само заради рисуването. Стотици листи бележат като диаграма проникването му в истините за човека и абсурдността на времето, в което живеем. В тях разсъжденията не са подредени като за показ, а тъй, както се появяват – сложни и

преплетени, резки, сурови, със свалени маски, но много живи и експресивни. Освободени от козметика, в тях се пресичат човешки съдби, житейски ситуации, притчи, спомени, събития… Разкрива се бронираното самочувствие и конфузът, ампутираната съвест и безгрижието, обичта и нелепостта, редът и хаосът. Усетът му за образно представяне на мисълта е напълно освободен. Той бърза да фиксира всяко свое хрумване, като че гонен от страха, че ще го изпусне, че ще се размие в дебрите на умозрителността. Неговите рисунки нямат нищо общо със съзерцателната леност на общоприетата представа за общуването с изкуството. Не са създавани за радост на очите, а още по-малко за украса. Те са зрим отглас на нещата от живота, на нашите делници. Адресирани са до разума ни, провокират потребителското псевдоравновесие на зрителя, еснафските щампи на “улегналите” ни възприятия. А за това малцина са подготвени. Ония, които помнят изложбите му през 1988 и 1994г. в Стара Загора, значи са го разбрали – поне донякъде. Има една рисунка с пастел и темпера, в която момиче преминава от нощта в деня. Тя е фрагмент от стотиците метафорични послания на Белин Мартинов към хората от нашето съвремие.

И понеже Белин Мартинов вече го няма / почина на 24 ноември 2001г./, ще трябва да намерим свой си начин да разговаряме с него.

Проф. д-р Марин Добрев