Обичаше легендите, можеше да ги измисля и да ги рисува. От два разпукани нара правеше творба, а хората ги учеше да летят. Баналността превръщаше в празници, тъгата – в размисъл. Картините му бяха желани навсякъде – в България, Швейцария, Япония… В тях беше магията на българина. В момента, когато намери щастието да живее от и за картините, той напусна земния свят. В едно от платната видя собственото си рождение, в друго – летенето на младоженеца, в трето – майка си пред иконата… в друго – своя зейнал гроб. Във всичките други картини той търсеше и по своему намери истината си за човека – простичка и очарователна. В нея събра мъката и малките радости, желаните празници и вечните страсти.

Иван Попчев е роден на 30 октомври 1941 г. в село Дъбово в семейство, което мечтае да има писана каручка. Първите си същински стъпки в изкуството прави в старозагорската Първа гимназия при художника Кипро Николов. През 1961 г. е приет в Художествената академия, където попада в ателиетата на професорите Дечко Узунов и Панайот Панайотов. Завършването му през 1967 г. е съпроводено с първата получена награда – тази на Министерство на народната отбрана. Есента на същата година се завръща в Стара Загора. Две години е учител по рисуване. Влиза в художествения живот на града, появяват се първите му картини. От 1969 г. започват участията му в националните изложби. Назначен е за директор на Старозагорската художествена галерия, в която ще преминат тридесет и три години от живота му. През 1971г. е приет за редовен член на Съюза на българските художници, а през следващото десетилетие е избран за творчески секретар на групата на старозагорските художници. През 1975 г. открива самостоятелната си изложба в Пловдив, която по-късно ще счита като особено важен за него период. Чрез нея убедително налага своята образност и печели сериозното признание. Следват десетките му участия в общи художествени изложби, международни пленери по живопис в България, Чехия, Словакия, Полша. След персоналната му изложба в Стара Загора през 1976г. идват покани за представянето му в Казанлък, Габрово, Димитровград, Хасково, Велико Търново, София, Швейцария и т.н. През 1983 г. получава наградата на Международното биенале на хумора – Габрово.  Творчеството му навлиза в най-активния период. Десетки от картините му – пейзажи, фигурални композиции, натюрморти и голи тела – постъпват в художествените галерии на страната или заминават за Франция, САЩ, Гърция, Русия, Австрия, Португалия, Великобритания, Полша, Чехия, Индия, Япония и т.н. Често заменя маслените бои с пастела, но винаги заради адекватността на обсебилата го идея. Картините му стават все по-приказни, а броденето в тях  е водено неизменно от мъдростта на хората от тази земя. Идеите му за нови картини буквално се застъпват – десетки идеи, за които часовете на денонощието не стигат. Напуска работата си в Художествената галерия и се отдава изцяло на живописта. Годината е 1992-ра. Идват поканите за втора изложба в галерия “О, Вираг”, Швейцария, участия в международните форуми в Канада и Япония. От страната на изгряващото слънце получава специална покана за картината си “По Брьогел”. Изпраща я в края на 1993година. Започва работата си по “Жертвоприношение”. Малко преди да я завърши, болестта го покосява. Няколко месеца по-късно – на 20 март 1994 г., умира. Картината се оказва завършена….от съдбата. През есента на същата година Иван Попчев е удостоен посмъртно със званието “Почетен гражданин на Стара Загора”.

Преди пет десетилетия Иван Попчев влезе в света на изкуството с желанието да намери зримия образ на обичта си към българина и земята. Премина през експресията, драматичните акорди и звучната декоративност, за да стигне до спокойствието и мъдростта на простия и магичен разказ за човека. С годините в неговите платна се вселиха онази патриархална топлина, стаена загадъчност и присмехулност, които във вековете са формирали същностните черти на нашия народ. В платната си той не търсеше конкретното, а още по-малко мимолетното и изключителното. Вълнуваше го богатата, сложна и противоречива човешка душевност. Привличаше го причудливият свят на човешките страсти. Така неусетно произведенията му все по-осезателно ставаха алегория на една опоетизирана реалност, стояща между приказното и видяното, между митовете и делника. Сред нея можеш да бродиш, сънувайки с отворени очи. А иначе всичко е взето на живо, с фрагменти от стотици образи, които споменът е подредил по свои си закони. И като него започваш да усещаш, че гледаш, реейки се във въздуха или скрит зад някое дърво, носен от вихъра на играещите кукери или от полета на детските сънища. Виждаш махащите отдолу хора, бягащите малчугани и врящите казани, сребърната лента на замръзналата река и падналата върху хребета луна. Унасяш се в шума на морската раковина, премигваш през жегата и узрелите жита, кимваш на събраните под смокинята поети, съзерцаваш тишината на родопския залез, изчакваш метачката на есенните листа и поглеждаш със студени тръпки към собствения си гроб. Прогонваш видението с процедурата по тържественото извеждане на козата и поемаш през снега към окъпаните във вино и загадъчна ритуалност януарски празници. Наблюдаваш край трапа прасето и съсредоточените му “хирурзи”, минаваш край масите около огромното яйце с поелите към четвъртото измерение смелчаци, влизаш в танца на брьогеловските селяни и поемаш каната с виното. След това се оставяш на спомена и на размисъла за неговата реалност. Спомени с образите на остарелите майка и татко, на ковачите, зидарите, орачите, на хората, с които си свързан, земята, обичаите, нравите и мечтите…. Стотици фрагменти, които художникът е слял в едно, свързани от логиката и хаоса на живота. Картини с безброй фигури или само с една, в които той тълкува душата на човека, собствената си душа. Творби, в които си дават среща любовта и топлотата, безгрижността и веселбата, селският хумор и закачката, носталгията и тъгата, старото и новото, мигновеното и вечното. Всички те, картините на Иван Попчев, са като образен разказ за сезоните на времето и на хората. Там природа и човек се сливат, а музиката, която се носи от тях, следва ритъма на човешките страсти. Омекотените им, преливащи се цветове, се редят като ивици от стара черга. Светлината идва от там, където става магията. Невероятната светлина, която превръща баналното в очарователен свят на реални и измислени неща. Някъде в нея се сливат християнското смирение и езическата страст. Заколението на агнето се превръща в жертвоприношение, а от бързащите за никъде човешки фигурки остават само бели сенки….

Произведения на Иван Попчев притежават Националната галерия, Софийска градска художествена галерия, повечето от галериите в страната, както и десетки частни колекции в Европа, Азия и Америка.

Марин Добрев