Марио Жеков /1898 – 1955 г./

   Името му е Марин Жеков Тодоров. Две трети от живота му преминават в пътуване и творчество. Съдбата му е изцяло свързана с изкуството. Създава стотици картини, които го нареждат сред най-значимите майстори на морския пейзаж в българската живопис. Десетилетия наред името му е по-известно в чужбина, отколкото в България.

       Роден е на 16 октомври 1898год. в Стара Загора. Тук получава средното си образование, тук прави OLYMPUS DIGITAL CAMERAи първите си стъпки в света на изкуството. Наставник е вуйчо му – художникът Васил Маринов. Чрез него открива светлината и звучността на цвета, влечението към рисуване сред природата. През 1917 год. постъпва в Държавното художествено индустриално училище в София /сегашната Художествена академия/. През следващата година е мобилизиран и изпратен на фронта. Няколко месеца след това попада в плен край Дойран. Случайността го изправя пред един френски офицер, който, разбирайки за увлеченията на младия художник, вместо в лагер го изпраща да учи живопис във Франция. През 1919 год. Марио Жеков постъпва в Парижкото рисувално училище. Времето му тук е поделено между ателиетата по живопис и галериите с картини на импресионистите. Няколко малки гваша и акварела от това време ясно разкриват борещите се у него влияния на импресионизма, експресионизма и символизма. Това съжителство на трите тъй характерни за OLYMPUS DIGITAL CAMERAвремето художествени явления ще продължи близо две години. През 1921 год. заминава със свой приятел за Турция, където слага началото на първия си цариградски цикъл. Акварелите, гвашовете и маслените му картони от Босфора, крепостта, гробищата, пристанището и околностите на града подсказват за все по-ясно пробуждащия се интерес към играещите цветове и отблясъците по водата. Още в тези ранни творби техниката му на живописец е завидна, а усещането за светлина, въздух и пространство – впечатляващо. Обича залеза – мистиката на неговите силуети и дългите сенки. Най-чувствен е обаче, когато слънцето запалва цветовете. От тази година започва да се подписва “Марио”. През 1923 год. се завръща в България. Отбива военната си служба. Организира първата си камерна изложба в Пловдив и постъпва в Дружеството на южнобългарските художници. В края на 1924г. и през пролетта на следващата година продължава заниманията си в Парижкото рисувално училище. Лятото на 1925 год. е отново в Цариград, а есента – във Франция. Във вторият си парижки цикъл Марио Жеков развива по-осезаемо усещането си за материалност. Липсва му обаче силното слънце и играта на водата. Почти цялата 1926 год. прекарва в Цариград. През 1927 г. се връща в България. След кратък престой в родния град заминава за Черноморието. Там, сред скалите и самотните плажове, сред уличките на Созопол и Несебър открива неповторимостта, безкрайните превъплъщения на морето, движението и светлината на водата.

     За да си осигури съществуването, Марио Жеков приема работата на художник-декоратор в Пловдивския театър. За него тя е просто занаят за изкарване на прехраната и нищо повече, макар че сценографската му работа за кукления спектакъл “Главчо и змеят” е приета с възхищение. Животът му е в живописта, там, сред природата, където намира видимия образ на своите чувства. През 1928 год. подрежда изложба в малкия салон на Старозагорския театър. Тя е израз на утвърждаващото се правило да прави изложба-равносметка след всеки цикъл от нови живописни преживявания.

Застояването на едно място обаче явно не е за него. Непреодолимо е желанието за смяна на пейзажа, на атмосферата, търсенето на нови предизвикателства. През 1930 година представя една камерна изложба от ескизи и заминава за Италия и Франция. Пътува на юг. Рисува бреговете и изчезващите в омара скали на Ривиерата. Впечатлен е от излъчващата се интимност, спокойствие и тишина. Показва картините си в редица изложбени салони и галерии. Получава предложение за френско поданство. Отказва го. Завръща се в България през 1932 год. и веднага се озовава на Черноморието. Отново скалите, разбиващите се вълни, заливите със самотни рибарски хижи, къщите със сините сенки и опустелите от прижурещото слънце улици на Созопол, Несебър,Варна и Балчик, зелените тунели на Ропотамо и Камчия. Не му е нужно ателие. Той е пленерист в буквалния смисъл на понятието. Често търси различни гледни точки на местата, които са го впечатлили. Винаги носи със себе си по няколко грундирани картона и съзнавайки, че конкретното усещане за обекта няма да се повтори, завършва голяма част от творбите си там – на място, а другите предпочита да остави с първичността на ескиза. И за в бъдеще това ще е така. Картините му върху платно ще бъдат много малко. С част от тези произведения Марио Жеков открива през 1934 год. изложба в София. Възхитата си от нея споделя в списание “Завети“ другият, вече утвърден майстор на пейзажа- Константин Щъркелов: “В тези дни тревожни, в тая късна есен, дъждовна и студена, дошъл е един момък от край бреговете на нашето море – да ни открие душата си… Поет по душа, той слага смелата си четка на платното и търси там своето настроение…”. И вероятно именно от тази изложба името на Марио Жеков ще се свързва преди всичко с морския пейзаж. На фона на десетките талантливи художници, влюбени в природата, малцина са ония, усетилите духа на морето. Жеков е определено сред тях и не случайно пейзажите му от вътрешността на страната остават в сянката на морските сюжети. А по това време той вече е създал десетки платна от Търново и Трявна, Карлово и Пловдив, Белоградчик и Видин, Стара планина, Родопите и Рила. През 1935-36 год. отново работи епизодично като художник-декоратор в Пловдивския театър. Тук създава серия от пейзажи на Стария град. Картините, които изпраща на международната изложба-конкурс в Лайпциг през 1936 год., са премирани. Втората му софийска изложба в салон “Преслав“ предизвиква основателен интерес и за творбите в нея Никола Балабанов ще пише: “…Те му определят едно от първите места между художниците и сега, и когато нашата съвременност ще бъде включена в историята на пластичните изкуства.“ . Междувременно популярността му расте, но не ще й обръща внимание. Илюстрованите списания печатат репродукции на негови картини, издатели ги включват в луксозните си календари.

     През 1937 год. Марио Жеков заминава за Далмация. Адриатика го покорява и той остава там близо година и половина. В Дубровник рисува най-значимите си произведения. Този град като че ли е създаден за неговата живопис. Тук ярко се проявява усещането му за цвят, светлина и артистичност.

Палитрата му е богата и светла, живописта влиза в хармония с емоцията и артистичната му страст. Запленен от играта на вълните, от късчетата ослепително бели платна на гемиите, шумното и екзотично пристанище, високите крепостни стени, дълбоките сенки зад колонадата на катедралата и кметството, той създава цял цикъл от прекрасни панорами на този впечатляващ с приказността си залив. Творбите, създадени в и край Дубровник, му донасят изключителна популярност. Дори и сега в негово лице градът-легенда вижда един от любимите си художници. Картините му се излагат в редица центрове на Хърватска. Възторженият им прием провокира самостоятелни изложби в Прага, Будапеща и Букурещ. От там, естествено, се завръща с десетки живописни ескизи, като няколко от тях ще превърне в картини. Особено го впечатлява Прага или по-скоро , както преди десетилетие и половина в Цариград, мистичните силуети на стария град. С част от тях и няколко творби от българското Черноморие организира свои изложби през 1938 год. в Стара Загора и София. Завръщането му в страната като че ли е окончателно. Установява се в столицата и устройва малко ателие. Използва го рядко, между пътуванията си до морето и Рила. Създава десетки платна и акварели. В тях има и усещане за вода, и мирис на море, на изгарящи очите отблясъци, на вързаните към брега лодки, на заспали в сянка селца… Някои от тях той рисува със спокойно, почти акварелно плъзгане на четката, а други – драматични, с материалната осезаемост на шпаклата. Двете години се оказват твърде дълъг период. През 1941 год. заминава за Гърция, за Беломорието и Егейско море, посещава Охрид. Навсякъде той търси и открива живописния еквивалент на неповторимата атмосфера: панорамите на

амфитеатрална Кавала, лениво полюшващите се гемии в пристанищата, съзерцателната тишина на остров Хиос, магнетичната красота на Тасос, спокойната величавост на Самотраки или интимността на Охридското езеро, но най-вече светлината на южното слънце, която превъзбужда цветовете.

     През 1943 год. Марио Жеков се завръща в София. С помощта на художника Пенчо Балкански организира най-представителната си изложба. Част от нея показва в Букурещ, а през 1946 год. – в Стара Загора. През тези и следващите смутни години намира усамотение отново там – над разбиващите се в скалите вълни на морето. Прави няколко измъчени опита да се впише в “изискванията на новото време” / като например изобразяване на граничар с куче на фона на морски пейзаж/, но и съзнава колко чуждо му е това. Липсата на откупки /единствено чуждестранните дипломати се сдобиват с негови творби/ го кара през 1951 година да приеме разработването на рекламни плакати и брошури за българското Черноморие и някои от забележителностите на страната. Създава десетки по-големи или по-малки картони с темпера и гваш, в които се опитва на декоративен принцип да пресъздаде някои от любимите си или пък нови сюжети. Донякъде те изпълняват мисията си, но това не е възгледа му за неговото изкуство. Новото поколение амбициозни

художници възприемат творчеството му за анахронизъм. През тези първи години на десетилетието, тъй като рядко е подписвал и още по-радко е датирал произведенията си, Марио Жеков решава да изпише името си на повечето от тях. Изпускайки прословутото “ъ” в края, той подписва и десетки от картините си от 30-те и 40-те години /факт, който кара мнозина да датират голяма част от творчеството му към края на 40-те или началото на 50-те години/. Продължава да рисува и създава множество пейзажи, някои от които няма да завърши. Дошла е левкемията. Умира на 3 август 1955 година в София.

     След смъртта му идва забвението. Творческото му наследство е разпределено между неговите братя. Първите скромни опити да се представи неговото изкуство са през 1975 и 1978г., когато художествените галерии на Пловдив и Стара Загора организират изложби с негови произведения. Най-пространното представяне на изкуството му е организирано през 1998 година за 100 годишнината от рождението на мариниста от художествената галерия на Стара Загора и Националната художествена галерия. За него са събрани над 150 картини, ескизи и рисунки от всички периоди на творчеството му от фондовете на редица художествени галерии и частни сбирки в страната. Това в голяма степен по достойнство реабилитира мястото му сред най-забележителните майстори на морския пейзаж в българската живопис. Следващите изложби, посветени на Марио Жеков, които Художествена галерия Стара Загора организира са през 2008г. /в ХГ Стара Загора, в Софийска градска художествена галерия, в ХГ „П.Задгорски”, Бургас и ХГ ”Д.Добрович”, Сливен/, през 2013 г / СБХ – зала „Р.Алексиев”/ и 2014г. /в ХГ „И.Бешков”, Плевен и ХГ Русе/.

Марин Добрев