Марио Жеков /1898 – 1955 г./

Публикувано: 24.11.2023Категория: АВТОРИ

За него през 1934 г. именитият майстор на акварела Константин Щъркелов възхитен пише: “В тези дни тревожни, в тая късна есен, дъждовна и студена, дошъл е един момък от край бреговете на нашето море – да ни открие душата си… Поет по душа, той слага смелата си четка на платното и търси там своето настроение…”. Името му е Марин Жеков Тодоров. Две трети от живота му преминават в пътуване и творчество. Съдбата му е изцяло свързана с изкуството. Създава стотици картини, които го нареждат сред най-изтъкнатите майстори на морския пейзаж. Десетилетия наред името му е по-известно в чужбина, отколкото в България.

Роден е на 16 октомври 1898год. в Стара Загора. Тук получава средното си образование, тук прави и първите си стъпки в света на изкуството. Наставник е вуйчо му – художникът Васил Маринов. Чрез него открива светлината и звучността на цвета, влечението към рисуване сред природата. Наученото показва в няколко акварела, които прави през 1915г. на брега на Дедеагач. През 1917 год. е мобилизиран и изпратен на фронта. Край Дойран попада в плен. Случайността го изправя пред един френски офицер, който го съветва да учи живопис във Франция. Есента на 1918г. постъпва в Държавното художествено индустриално училище в София /сегашната Художествена академия/, което през следващата година напуска.  През 1920 година заедно със своя по-млад съгражданин и колега Никола Аръшев /1895-1984/ организират малка изложба в Стара Загора, а в началото на следващата година за няколко месеца е художник-декоратор във Варненския театър. През лятото на 1921г. е готов да изпълни парижката си мечта. Заминава за Цариград с намерение да се качи на кораб за Франция, но спестените пари се оказват твърде малко. Оставайки в Истанбул, създава десетки рисунки и акварели, които ще бъдат първите крачки към бъдещето му на маринист. От тогава започва да подписва творбите си „Марио”. След завръщането си в България започва работа като художник-изпълнител в Хасковския театър. През 1923г. Марио Жеков отново е в Истанбул, където се прехранва с ръчна разпродажба на свои малки пейзажи.

В края на пролетта на 1924г. Марио Жеков отпътува от града на Босфора и през Марсилия пристига във Франция. През есента започва да посещава Рисувалното училище в Париж. Времето му тук е поделено между ателиетата по живопис и галериите с картини на импресионистите. Няколко малки гваша, акварели и рисунки от това време ясно разкриват борещите се у него влияния на художествените процеси, с които се среща в изложбените зали на френската столица. За да се издържа, през есента той постъпва на работа в едно парижко художествено студио, а в началото на следващата 1925г. е поканен в известната по онова време Централна компания за живопис и декорация, изпълнявайки възлагания за нейните филиали в Париж и Ница. Съзнателно избира повечето служебни поръчки за Ница, за да рисува морето. Ривиерата го очарова със запалените от слънцето багри на природата и водата. Тук той, за себе си, открива живописната магия на Матис и фовистите. Една немалка серия от рисунки и акварели, които създава между м. юни и август по крайбрежието между Марсилия и Монако, разкрива неподтисканото възхищение от светлината, пъстрите цветове на дървета, скали, вода и небе.

Есента на 1926г. Марио Жеков се завръща в България.

След кратък престой в родния град заминава за Черноморието. Там, сред скалите и самотните плажове на Созопол и Несебър, открива неповторимостта, безкрайните превъплъщения на морето, светлината и движението на водата. Представя изложба в Стара Загора, а разширявайки нейния обхват, през м. декември я показва и в Пловдив. Тук той получава най-ранното признание на своя талант. През 1927г. е назначен като художник-декоратор в Пловдивския театър. Скоро тази дейност, която е приел от финансови съобръжения, преминава в увлечение по сценографията. Използвайки паузата между два театрални сезона, през лятото на 1931г. заминава за два месеца за Истанбул. Четката му е станала по-артистична и с уплътнена мазка, а живописта търси в богатството на нюансите – емоционален израз на атмосферата, която излъчват избраните обекти. През м. август 1932г. по покана за участие в изложба на варненските художници, Марио Жеков е в морския град. Тук мимолетното му запознанство отпреди десетилетие с художника Георги Велчев /1891-1955/ ще се утвърди като приятелство до края на живота им. Едно друго познанство /с чеха  Ярослав Хокеш/ води през 1933 г. до три изложби в Прага, които слагат началото на международната му известност.

Между 1933 и 1936г. Марио Жеков работи епизодично като художник в Пловдивския театър. От тези години са пейзажите му от Стария град, а свободните месеци са отделени за Черноморието. Отново скалите, разбиващите се вълни, заливите със самотни рибарски хижи, къщите със сините сенки и опустелите от прежурящото слънце улици на Созопол, Несебър, Ахтопол, Варна, Галата и Емине , зелените тунели на Ропотамо и Камчия. Не му е нужно ателие. Той е пленерист в буквалния смисъл на понятието.  Често търси различни гледни точки на местата, които са го впечатлили. Винаги носи със себе си по няколко грундирани картона и съзнавайки, че конкретното усещане за обекта няма да се повтори, завършва голяма част от творбите си там – на място, а другите предпочита да остави с първичността на ескиза. И за в бъдеще това ще е така. С част от тези произведения Марио Жеков открива през 1934 год. изложба в София. Приета с възхита от критика, колеги и публика, тя утвърждава Марио Жеков сред безспорните майстори на морския пейзаж. На фона на десетките талантливи художници, влюбени в природата, малцина са ония, усетили духа на морето. Жеков е определено сред тях и не случайно пейзажите му от вътрешността на страната остават в сянката на морските сюжети. А по това време той вече е създал десетки платна от Търново и Трявна, Дряново и Тетевен, Карлово и Пловдив, Стара планина, Родопите и Рила. Втората му софийска изложба в салон “Преслав“ /1935г./ предизвиква основателен интерес и за творбите в нея Никола Балабанов ще пише: “…Те му определят едно от първите места между художниците и сега, и когато нашата съвременност ще бъде включена в историята на пластичните изкуства.“ . Междувременно популярността му расте, но не дава вид, че й обръща внимание. Илюстрованите списания печатат репродукции на негови картини, издатели ги включват в луксозните си календари.

През 1936 год. Марио Жеков заминава за Далмация. Адриатика го покорява и той остава там /с прекъсване през зимата/ близо година. В Дубровник рисува най-значимите си произведения. Този град като че ли е създаден за неговата живопис. Тук ярко се проявява усещането му за цвят, светлина и артистичност. Палитрата му е богата и светла, живописта влиза в хармония с емоцията и артистичната му страст. Творбите, създадени в и край Дубровник, му донасят изключителна популярност. Картините му се излагат в редица центрове на Хърватска. Възторженият им прием провокира самостоятелни изложби в Белград, Загреб, Будапеща и Букурещ. От там, естествено, се завръща с десетки живописни ескизи, като няколко от тях ще превърне в картини. С част от тях и няколко творби от българското Черноморие организира свои изложби през 1938 год. в Стара Загора и София. Завръщането му в страната като че ли е окончателно. Установява се в столицата и устройва малко ателие. Използва го рядко, между пътуванията си до морето и Рила. Създава десетки платна и акварели. Някои от тях той рисува със спокойно, почти акварелно плъзгане на четката, а други – драматични, с материалната осезаемост на шпаклата. Есента на 1940г., веднага след спогодбата за връщането на Добруджа, рисува тъй жадуваните пейзажи от Балчик, Каварна, Калиакра и Шабла. През 1941 год. заминава за Гърция, за Беломорието и Егейско море, посещава Охрид. Навсякъде той търси и открива живописния еквивалент на неповторимата атмосфера: панорамите на амфитеатрална Кавала, лениво полюшващите се гемии в пристанищата, съзерцателната тишина на остров Хиос, магнетичната красота на Тасос, спокойната величавост на Самотраки или интимността на Охридското езеро, но най-вече  светлината на южното слънце, която превъзбужда цветовете.

През 1943 г. с помощта на художника Пенчо Балкански организира една от най-обхватните си изложби. Част от нея показва в Букурещ, а през 1946 год. – в Стара Загора.  Обществено-политическите промени в страната след 1944г. подлагат на изпитание свободния му характер. През тези смутни години намира усамотение отново там – над разбиващите се в скалите вълни на морето. През март 1947г. открива в София четиринадесетата си самостоятелна изложба, с която отбелязва 25 години творческа дейност.

След 1948-9г. живописта му губи, в известна степен, богатството си на нюанси. През следващите години, паралелно с пейзажите от страната и Черноморието, той работи в областта на сценографията и пространственото оформление. С основаването на ДСП „Балкантурист” той е сред най-активните фигури в рекламната сфера. Негово дело е оформлението на десетки брошури и най-вече плакатите му за летуване във Варна и Несебър, за пътуване по Дунав и за туристически посещения в Пловдив, Рилския манастир и т.н. Интересът към морския пейзаж обаче остава неизменен до  лятото на 1955г., когато здравословното му състояние бързо се влошава. Умира на 3 август 1955г. в София.

През 1975 година се открива негова камерна посмъртна изложба в Пловдив и следват поредица от изложби на художника. През 1978, 1998, 2008 година са представени три изложби: Ретроспективна в Художествена галерия – Стара Загора и Юбилейна ретроспективна изложба в Художествена галерия – Стара Загора и в Националната галерия в София, Ретроспективна изложба в Художествена галерия Стара Загора и Софийска градска художествена галерия. През 2014 година Художествена галерия – Стара Загора представя творчеството му в изложбена зала „Райко Алексиев“ в София и Художествена галерия „Илия Бешков“, Плевен, а през 2018 се открива поредната Ретроспективна изложба в Художествена галерия Стара Загора и Национална галерия. Изложбата гостува на художествените галерии в Сливен, Варна, Пловдив, Добрич, Казанлък и Бургас.

Проф. д-р Марин Добрев