Иван Милев /1897 – 1927 г./

…Може би странно ще се види на някои, че у художника, когото късогледи афоресаха като „моден модернист“, аз търся нещо племенно. Странно, но трябва да признаем, че в новата българска живопис едва ли има художник „по-наш” от Иван Милев. Наш по дух – по далечни връзки с миналото ни, по родство с творческата душа на народа ни. Атавистично бих нарекъл неговото изкуство. То открива някакви тъмни връзки със старата ни иконопис, с приказката на манастирите ни – носи някакви още по-далечни езически напомняния за степите на Русия и жълтия Изток. За това най-вече говорят неговите последни работи, в които душата на художника добива едно по-пълно изяснение. Не случайно у Милев често пъти натурните форми се стремят да се превърнат в орнамент, не случайна е и любовта на художника към ярките багри на народната шевица и на тъканите за домашна украса. Сякаш у художника метаморфозирано се пробужда племенното ни дарование, проявено с такова благородство и богатство в народното ни шевично творчество. Оттук идат като расова характерност на таланта му и декоративните стремежи в цялото му изкуство.

…Той показа богатството и магията на баграта и автономността на линията. Той е един от малцината, които зад етнографията на формите видяха трайното племенно у нас и легендата на земята ни. В неговите картини сякаш за пръв път нашите селянин и селянка, сраснали със земята, от векове сякаш орисани на скрит подвиг и покорство пред съдбата. Като че в тях за пръв път видяхме приказката и ценността на нашия орнамент, предаван от столетия от ръка на ръка, пазещ загадката на едно много отдалечено минало – за което малко знаем, но което живее неизличимо в кръвта ни. Пред неговите декоративни видения – странни, чужди и непонятни на пръв поглед – израства цялото наше минало, губещо се някъде в отдалечения Изток.

Трябва да съжаляваме само, че художникът, който ни даде „Нашите майки все в черно ходят”, „Божа майка“, „Любов“, „Къшли“, „Свети Трифон“, „Слънчева женитба“, „Черният хляб“, не можа в пълнота да разгърне дарованието си. Той не успя дори да овладее средствата и знанията, нужни за неговото творчество. Той имаше толкова много да казва, че не успяваше да намери най-подходящия и съвършен израз. Той бързаше да пилее златото на душата си – понякога дори преди да изкове накит от него. Сякаш предчувстваше, че малко е неговото време.

Но и това, което остави този вярващ неверник, е тежко имане, което тепърва ще преценим като прозрение и подсказвания.

Сирак Скитник
1928

Скръбната съдба, висяща над родните поля, стръмният път, по който се качва българинът, бяха накарали художника с най-богато въображение и най-вярно чувство за композиция да гледа не само на всяка майка като на светица. За Милев всеки селянин и селянка са светци дори когато не е начертал нимбът над главите им. Когато такива видения разклатят душата му, той се успокоява. Той само пред иконата биваше смирен: не се бунтуваше, не биваше недоволен. Иконата беше не само неговият учител, но и образец за съвършенство в българското изкуство. В стремежа си към съвършенство Иван Милев се бунтуваше дори пред Рафаеловите мадони. В своите видения той съзираше друг образ, друга светица: православна, българска, с по-малко кротост в очите, но по-засилена, по-страдаща.

Последната мисъл на художника е била отправена към такава картина: Майка с дете. През време на болестта е мислел да [я] почне. Ала това свое видение той отнесе във вечността. Четките паднаха от ръцете му твърде рано. И той си отиде недоволен.

Анна Каменова
1929

…И такъв го познавахме – вечно недоволния, тази безпокойна и неудовлетворена душа: от хората, от себе си, от своето изкуство – може би твърде детска, за да знае защо, ала обречена завинаги на своето трагично начало, за да извоюва така в своите яростни пристъпи онези шеметни мигове на победа, в които се разкрива тайната на видяното в своето безкрайно многоцветие от образи, орнаменти и багри. Така той преживяваше нещата – в някаква светеща в хиляди бои експлозия на волята, в освободителния вихър на хиляди скъсани трептящи линии, в разпенените водопади на светлините и сънищата. И поради това неговото изкуство бе многообразно и сложно: от чупливата линия на орнамента до смътните петна на акварела, от нежната графика на винетката до монументалната ширина на стенописа; ала това изкуство си остана винаги сурово, мъжествено и страстно, то бе винаги самотно.

Имаше наистина в картините на Иван Милев някаква странна отвърнатост от зрителя: нито техниката на рисунъка, нито боите носеха елегантност или някакъв маниер, за да се харесат; самите фигури живееха някакъв свой живот, отчуждени от всичко, застинали в копнежи, които се отнасят само за тях, с мистичното безразличие на икони, с легендарната затвореност на светци; а пейзажите разрастваха, пищни или пустинни, в тръпките на един далечен живот, ту разискрени и цъфтящи, ту странно глъхнещи, напрегнати и бездънни, отнесени по вълните на далечината.

Чавдар Мутафов
1937

…Безспорно народната песен, чистата лирика на някои наши поети и музикалният ритъм съставят почти изцяло Милевото изобразително творчество. Ние напразно ще търсим в него пластични и пространствени решения, овеществяване на формата и обема. Милев живя, и то твърде кратко време, извън тия измерения. Той беше като риба на сухо, която по чудо продума и пропя по-хубаво от птица. Кому е нужна тая песен и това бленуващо изкуство – аз не зная. Човекът е усвоил навика да задоволява по-основните и остри нужди и тоя навик като всеки навик не може да бъде оспорен безнаказано. Аз не преценявам Милевото творчество, а само го обяснявам.

Милев винаги започваше с приказката на своя живот. Той смяташе живота си за приказка, която подхващаше по най-различен начин и никога не завършваше. Тая приказка не съдържаше неговата бедна, ограничена делничност, а беше като оная мараня, която земята изпуска, огряна от далечното слънце.

Илия Бешков
1953

ИВАН МИЛЕВ

Живот в дати

 

1897                                      Роден в град Казанлък на 19 февруари като първо от общо петте деца в семейството на Мария Нанкова и Милю Лалев – учител в Казанлък. Корените на рода са от град Шипка.

 

до 1916               Получава начално и средно образование в Казанлък. Самостоятелно и любознателно дете, увлечено по театъра. Рисува пейзажи с акварел. Избухва Първата световна война, през есента на 1916 е мобилизиран, става военен художник към щаба на Въздухоплавателната дружина.

 

1917                                      Юни е изпратен в Балонното отделение за предстояща военна изложба. На северния фронт рисува акварели, създава серия дунавски пейзажи. Есента е в Казанлък, прави двудневна изложба. В казармата организира литературен кръжок и художествени вечери в щаба и в театър „Одеон“.

 

1918                                      Ранен е на фронта, а като следствие от това започва да заеква. Уволнява се през октомври и се връща в Казанлък.

 

1919                                      Есента прави оформлението на театрален спектакъл, посветен на античната култура, в музей „Искра“ в Казанлък. Назначен е за начален учител в с. Горски извор /Кору чешме/, Хасковско.

 

1920                                      В училище в Хасково нарежда изложба, повечето творби днес са в неизвестност. Юни е в София за изложбата „Съвременно изкуство“. Юли прави изложба в Габрово, запознава се с Гео Милев. През август открива първата си самостоятелна изложба в София – в павилиона при езерото „Ариана” в Борисовата градина. Гео Милев и Чавдар Мутафов ще го насърчат да постъпи в Държавното художествено-индустриално училище. Издържа приемния изпит и е записан като студент в Декоративния отдел при проф. Стефан Баджов.

 

1921                      През април прави изложба в Стара Загора, в дома на поета Иван Мирчев.

 

1922                                      Създава много творби, илюстрира изданията „Фантазии“ от Е. А. По, „Ужасът“ от Х. Х. Еверс, „Смърт“ от Вл. Полянов, „Синята хризантема“ от Св. Минков. Рисува за списания „Арена“ и „Маскарад“, есента – прави изложба в салона на Държавната художествена академия.

 

1923                                      Прави илюстрации за сп. „Кула“, Казанлък, сб. „Одрин“. Август е на учебно пътуване със свои преподаватели и колеги от Академията – Цариград, Атина, Корфу, Неапол, Рим, Флоренция, Венеция. Начало на театралната му кариера – първи плодове.

 

1924                                      Работи като сценограф в „Театър Студия“ на Исак Даниел – декор и костюми за „Вечеря на гаврите“ от С. Бенели, по-късно – „Възнесението на Ханеле“ от Г. Хауптман в салона на „Славянска беседа“ и др. Реализира картини и нови сценографски проекти – „Тоз, който получава плесници“ от А. Андреев в Народния театър, „Тебеширеният кръг“ от Клабунд, „Принцеса Турандот“ по К. Гоци. Илюстрира „Кораби“ на Ем. Попдимитров и списанията „Ек“ и „Маска“. С Чавдар Мутафов, скулптора Вичев и архитекта Вълчанов работят за конкурса – „Паметник на връх Шипка“, получават втора премия. До наши дни са запазени голям брой рисунки.

 

1925                                      През април на изложба в София – среща певицата Екатерина Христова Наумова (1900–1957), завършила в Мюнхен оперна педагогика и философия. След атентата в храма „Свети Крал“ следват месеци на репресии. Посъветван от приятели, е далеч от София. Рисува в Родопите. Създава стенописите в дом Стайнови в Казанлък. Дипломира се в Държавната художествена академия. Лятото е във Виена с бащата на Катя – д-р Христо Наумов. На 19 юли се венчават с нея в София. Семейството се настанява в дома на ул. „Гурко“, където създава фрески в хола, който ползва и за ателие.

 

1926                                      През пролетта рисува усилено и подготвя нова сериозна изложба. Става член на Дружество „Родно изкуство“ и участва в изложбата му пролетта същата година. Сътрудничи с рисунки, оформление и илюстрации на „Сборниче за деца“ от Д. Габе, „Вестник на жената“ и др. Назначен е за сценограф-постановчик в Народен театър „Иван Вазов“. На 18 май в София се ражда дъщеря му Мария И. Милева (1926–2001). През юли е в Казанлък, Трявна и Търново. Работи по постановката „Сън в лятна нощ“ от Шекспир. В края на декември заболява тежко от инфлуенца (испански грип).

1927  На 25 януари умира в София, ненавършил тридесет години. Катя Наумова по настояване на приятели прави посмъртна изложба в Тръпковата галерия в София.

В годините:

1940 Издадена е първата и единствена монография, посветена на художника. Автор на изследването е Евдокия Петева-Филова.

1957 Организирана е Ретроспективна изложба на художника в НХГ.

1969  Осъществени са ретроспективна изложба и симпозиум, посветени на автора в родния му град.

1977                                      Изложба, посветена на 80 години от рождението на Иван Милев, ул. „Г. С. Раковски“ 125, София.

1987  Изложба, посветена на 90 години от рождението на Иван Милев, бул. „Витоша“ 18, София.

1997  Иван Милев, Юбилейна ретроспективна изложба (100 г. от рождението): НХГ. Издаден е каталог към изложбата, който остава единственото подобно издание, посветено на автора, в което е побрана огромна част от известното ни днес наследство на художника. Изложбата и изданието са осъществени под ръководството и научната редакция на Ружа Маринска, а в екипа участват Анелия Николаева, Бистра Рангелова и Петър Щилянов.

2017  Посоки. 120 години от рождението на Иван Милев – изложба в залите на СГХГ. Куратор на експозицията – Филип Зидаров.